Изтръгнати от корен [bg]

До мен Змеят кашляше от зловонието на плодовете. Отчаяно подхванахме пак заклинанието и извлякохме още повече вода от корените. Тук по-дебелите корени близо до ствола отначало се съпротивляваха, но заедно успяхме да изсмучем водата от тях и пръстта около дървото започна да се рони. Корените му трепереха: водата се стичаше по стъблото на едри, зелени капки. Листата съхнеха и капеха като дъжд отгоре ни. В този миг чух ужасяващ писък: сребърната богомолка беше хванала един от войниците в редицата, но не го уби, а само отхапа ръката, държаща меча, и после го хвърли на лесниците.

Лесниците започнаха да късат плодове от дървото и да ги тъпчат в устата му. Той пищеше и се давеше, но те продължиха да го тъпчат, затвориха насила зъбите му и сокът се стичаше на струйки по лицето му. Цялото му тяло се извиваше и мяташе в хватката им. Обърнаха го надолу с главата. Богомолката проби гърлото му с острия си нокът и кръвта му шурна, за да напои пресъхналите корени като дъжд.

По корените потекоха тънки червени струйки и се сляха със сребристия цвят на ствола, а дървото издаде треперлива въздишка. Аз хлипах ужасено, като гледах как животът изтича от лицето на войника; един нож го уцели в гърдите и проникна в сърцето му — беше го хвърлил принц Марек.

Голяма част от това, което бях постигнала, беше изгубено; лесниците свиваха обръча около нас и чакаха изгладняло; мъжете сгъстяваха редицата си задъхани. Змеят изруга под носа си, след което се обърна отново към дървото и изрече друго заклинание, което го бях виждала да използва веднъж, докато приготвяше отварите си. Направи го и после пъхна ръка в сухия пясък в краката ни и започна да изтегля оттам въжета и конци от блестящо стъкло. Мяташе ги върху оголените корени и падащите листа. Около нас пламваха малки огньове, от които се вдигаше димна мъгла.

Треперех, заслепена от ужаса и кръвта. Каша ме избута зад себе си, стиснала меча в ръка, и продължи да ме пази, въпреки че и по нейното лице се стичаха сълзи. „Внимавайте!“, извика тя и като се обърнах, видях един голям клон над главата на Змея да се пропуква. Стовари се тежко върху рамото му и той политна напред.

Змеят се подпря инстинктивно на ствола и изпусна стъкленото въже, което държеше. Опита се да се отдръпне, но дървото вече го беше уловило и по ръцете му прорастваше кора.

— Не! — изпищях аз и се хвърлих към него.

Той успя да измъкне едната си ръка с цената на другата; сребристата кора вече стигаше до лакътя му, от земята излизаха корени и се увиваха около краката му, придърпвайки го все по-близо. Разкъсваха дрехите му. Той стисна една кесия на кръста си, дръпна я от колана си и я хвърли в ръцете ми: вътре в нея яростно бълбукаше червено-лилава стъкленица. Това беше огнено сърце — съвсем малко, а Змеят ме разтърси за ръката: