Прокобата на Господаря Гад [bg]

— Ще виждаш често това, преди да довършиш делата си на Земята. Наричаме го лепка. Великаните я донесоха на Земята много отдавна… но засега ще спестя и на двама ни усилието да разказвам.

Сол по сърцето откъсна късче от единия край на парчето и го подаде на Томас. Наистина беше лепкаво и от двете страни, но лесно премина от едната ръка в другата, не оставяше нищо по пръстите.

— Довери се на лепката — настоя Великанът. — Сложи пръстена си в кожата и го скрий под дрехите си. Така никой няма да знае, че носиш талисман с необуздана магия.

Томас охотно се вкопчи в идеята. Смъкна набързо халката от пръста си и я пусна върху късчето кожа. Пръстенът залепна здраво — не успя да го изтръска. Затова пък го отдели с лекота, когато опита. Кимна отсечено, пак сложи халката върху кожата, разкопча ризата си и притисна лепката към гърдите си. Тя се закрепи, без усещането да е неприятно. Томас закопча припряно ризата, все едно се боеше да не изтърве сгодния случай. Осъзна учуден, че пръстенът сякаш натежа върху сърцето му, но реши да не обръща внимание на това.

Сол по сърцето сгъна внимателно голямото парче лепка и го пъхна отново под куртката си. Позагледа се в Томас, който се опита да му отвърне с усмивка, да изрази благодарността си, но лицето му май можеше само да се мръщи ядно. Накрая се извърна.

Томас гледаше как лодката напредва срещу течението и се мъчеше да проумее какво стори за него Великанът.

По едно време се сети за ножа на Атиаран. Даваше му шанс да си възвърне самообладанието, от което толкова се нуждаеше. Наведе се от лодката, за да си намокри лицето, после старателно си подкъси бакенбардите. И макар че брадата му растеше от осем дни, гладкото острие се плъзгаше плавно по бузите и шията. Успя да се обръсне опипом, без да се пореже. Беше отвикнал от този риск. При мисълта за кръв сърцето му се свиваше. Виждаше все по-ясно, че трябва да се завърне час по-скоро в своя реален свят, да се възстанови, преди да е загубил напълно способността си за оцеляване като прокажен.