Прокобата на Господаря Гад [bg]

„Толкова ли се мразя?“, питаше се, но му отговаряше само хриптенето в гърдите на Великана.

Така се изниза половината утро, мерено на откъслеци от неумолимото време със стържещото дишане на Сол по сърцето. А местността около лодката се надигаше като готова за скок в небето. Хълмовете ставаха по-високи и изострени, вместо шубраците и дърветата в равнината навред се виждаше жилав треволяк, в който само тук-там стърчаха кедри. С всяка извивка на реката планините растяха. Сега Томас виждаше, че източният край на хребета се спуска стръмно към плато, приличащо на стълба пред планините, което пък завършваше с отвесна канара. И там от платото бликаше водопад, а играещата по скалите светлина му придаваше синкав отблясък. „Аха — Сбраните водопади…“ Колкото и да го плашеше хъркащото дишане на Сол по сърцето, почувства вълнението, че доближава нещо величаво.

Само дето го доближаваше все по-бавно. Криволичещото между хълмовете русло на Бялата река се стесняваше и там течението й беше още по-напористо. А Великанът явно беше достигнал пределите на издръжливостта си. От гърлото му се чуваше такова гъргорене, сякаш всеки миг щеше да се задуши. Едва успяваше да тласка лодката напред със скоростта на пешеходец. Томас изобщо не вярваше, че ще изминат последните левги по реката.

Загледа се в бреговете, търсейки място къде да спрат. Все някак би убедил Великана да отбие лодката към брега. Още се двоумеше за мястото, когато чу глух тропот като от препускащо се хергеле коне. Какво, по дяволите… Тутакси си представи тълпа от Злотворни. Грабна жезъла и се постара да усмири внезапно страхливо забумтялото си сърце в гърдите.

След миг двайсетина коне излязоха в тръс върху билото на източния бряг. Яздеха ги хора — и мъже, и жени. Щом зърнаха лодката, някой извика и всички препуснаха в галоп. Спряха устрема си чак до водата.

Изглеждаха като отряд бойци. Носеха високи черни ботуши, черни панталони и туники без ръкави, покрити с нагръдници от жълт метал. На главите си бяха вързали жълти ленти. От всеки колан висеше къс меч, а на всеки гръб се виждаха лък и колчан със стрели. Томас скоро забеляза, че сред тях има жители и на дървените, и на каменните поселища. Някои бяха високи и стройни, със светли коси и очи, останалите — набити, мургави и мускулести.

Щом конете застинаха на брега, ездачите вдигнаха едновременно десните си юмруци и ги допряха рязко в гърдите си, после протегнаха ръце с дланите напред за поздрав. Мъж, отличаващ се по диагоналната черна линия на нагръдника си, се провикна над водата:

— Привет, Скални братко! Гостоприемство, почести и вярност за теб и целия ти народ! Аз съм Куаан, предводител на Трети еоман от Ратниците в Твърдината на Владетелите.

Зачака отговор, но Томас не отвори уста и мъжът продължи по-предпазливо: