Прокобата на Господаря Гад [bg]

— И пак го изпратили в лепрозариума. Но щом се качил в самолета — между другото в родината му нямало и самолети, — пъхнал се в тоалетната с чувството, че е лишен от всичко, без дори да му обяснят защо, и си прерязал вените на китките.

Томас се беше вглъбил в собствения си разказ с отнесен поглед. Искаше му се да заплаче от мъка за онзи човек, стига да не пожертва защитата, която си беше изградил. Но не можеше да плаче. Само преглътна трудно и се остави историята да го носи нататък.

— Ще ти кажа още нещо за културния шок. Всеки свят има свои начини да се самоубиеш. Много по-лесно е да си отнемеш сам живота по начин, с който не си свикнал. Аз изобщо не бих могъл да си прережа вените — твърде често съм чел за това. Прекалено ярко си го представям. Ще си изповръщам червата. Но бих могъл да отида в света на онзи мъж и да си пийна кротко чай от беладона, без да ми се гади. Защото не знам достатъчно за него. Сякаш нещо остава смътно, скрито… и не чак толкова гибелно.

— Нещастникът седял в тоалетната повече от час и чакал живота си да изтече в мивката. Не се и опитал да потърси помощ, но накрая осъзнал, че ще умре със същата безвъзвратност, както ако беше пил чай от беладона. Тогава се опитал да отвори вратата, но вече бил твърде слаб. И не знаел, че трябва да натисне един бутон, за да повика някого. Накрая го намерили в нелепа поза на пода — ноктите му били изпочупени, все едно… се мъчел да пропълзи под вратата. Той…

Томас не можа да продължи. Скръбта го накара да млъкне. Поседя заслушан в глухата жалба на водата. Прилошаваше му от отчаяното желание да оцелее — не биваше да се поддава на съблазни. В следващия миг гласът на Сол по сърцето проникна в ушите му:

— Затова ли вече не разказваш истории?

Томас подскочи вбесен.

— Тази ваша Земя се опитва да ме убие! — избълва свирепо. — Тя… Вие ме подтиквате към самоубийство! Бяло злато!… Берек!… Духчета!… Причинявате ми неща, които не мога да понеса. Не съм такъв човек… не живея в този свят. Всички изкушения… Адове и кървища! Прокажен съм! Не разбираш ли?!

Великанът задълго издържа разпаления поглед и съчувствието му потисна по-нататъшното избухване на Томас. Той само продължи да свива пръсти като ноктести лапи, докато Сол по сърцето се взираше в него тъжен и уморен. Личеше, че Великанът не разбира — на Земята „проказа“ не означаваше нищо.

— Хайде, засмей се — едва продума Томас. — Веселието е в ушите, които чуват.

Сол по сърцето обаче показа, че все пак го разбира. Пъхна ръка под куртката си и извади нещо, което разгъна. Оказа се голямо парче мека щавена кожа.