Измамна светлина [bg]

Клара мълчеше. Не му помагаше. Но и не му пречеше. Питър трябваше да се справи сам.

— Но не завиждах на изкуството ти. Мислех си, че е така, затова не обръщах внимание. Преструвах се, че не разбирам. Но съзнавах отлично какво точно правиш в ателието си. Какво е онова, което се мъчиш да уловиш и да запечаташ върху платното. С течение на годините виждах, че си все по-близо и по-близо до този момент. И това ме убиваше. Господи, Клара. Защо не мога просто да се зарадвам за теб?

Тя мълчеше.

— Щом видях "Трите Грации", веднага разбрах, че си го постигнала. А сетне и другия портрет. На Рут. Божичко. — Клюмна и отпусна рамене. — Кой друг, ако не ти, ще нарисуваш Рут като Дева Мария? Преливаща от презрение, огорчение и разочарование.

Разтвори ръце, после ги отпусна в скута си и въздъхна.

— А после и точицата. Миниатюрното бяло петънце в очите й. Пълни с омраза очи. В контраст с онази точица. В очакване да се случи нещо.

Питър погледна към Клара в другия край на леглото.

— Но не изкуството ти е обект на завистта ми. Никога не е било.

— Лъжеш, Питър.

— Не, не, не лъжа — отвърна с трескав и отчаян глас.

— Ти критикуваше "Трите Грации". А на портрета на Рут се подиграваше — изкрещя Клара. — Искаше да се проваля, да ги унищожа.

— Да, но не ставаше въпрос за картините — кресна в отговор Питър.

— Глупости.

— Не. Не за тях, а за…

— Е? — извика Клара. — да чуем! За кое става въпрос? Виновна е майка ти? Или баща ти? Имал си твърде много пари или твърде малко? В училище учителите те тормозеха, а дядо ти пиеше? Сега какво извинение се мъчиш да измислиш?

— Не, ти не разбираш.

— Напротив, Питър, разбирам. Твърде добре те разбирам. Докато се тътрех край теб в сянката ти, си бяхме добре.

— Не. — Той скочи от леглото и взе да отстъпва, докато опря гръб в стената. — Трябва да ми повярваш.

— Не, вече не съм длъжна. Ти не ме обичаш. Любовта не е способна на това.

— Клара, не.

Внезапно замайването, дезориентацията и стремглавото пропадане най-сетне приключиха. И Питър се свлече на земята.

— Говоря за вярата ти — извика. — За убежденията ти. За надеждата ти. — Гласът му заглъхна до грачене между опитите да си поеме въздух. — Беше много по-зле, отколкото да завиждам за картините ти. Исках да рисувам като теб, но само защото това означаваше да виждам света като теб. Господи, Клара. Единственото, което някога съм искал, е вярата ти.

Той обви ръце около коленете си и рязко ги придърпа към гърдите, за да стане колкото се може по-мъничък. Да се свие на миниатюрно кълбо. И започна да се люлее.

Напред-назад. Напред-назад.

Клара се взираше в него от леглото. Притихнала не от гняв, а от смайване.