Измамна светлина [bg]

"Представи си само — помисли си Питър, докато ледените тръпки пълзяха към мозъка на костите му — да имаш възможността да избираш нещата, в които да вярваш."

— Да не забравяме и съобщенията — продължи Клара.

Той бавно затвори очи. Като мигване на влечуго.

Съобщенията. От всички, които подкрепяха Клара. От собственици на галерии, от куратори и арт дилъри по цял свят. От семейство и приятели.

Прекарал бе почти цялата сутрин — щом Гамаш и Клара тръгнаха с всички останали (в това число и с тялото на Лилиан) — в приемане на телефонни обаждания.

Звънене, звънене. Звън на камбани. И всеки звън го смаляваше. Отнемаше му мъжеството, достойнството, самоуважението. Записваше добрите пожелания, говореше любезни неща на хората, които управляваха света на изкуството. Титаните. Които го познаваха не по име, а като съпруг на Клара.

Унижението бе пълно.

Накрая остави обажданията на телефонния секретар и се скри в ателието си. Където се криеше цял живот. От чудовището.

Сега усещаше присъствието му в спалнята. Чуваше свистенето на опашката му край тялото си. Долавяше горещия му зловонен дъх.

През целия си живот бе знаел, че ако е достатъчно тих и дребен, чудовището няма да го види. Ако не вдигаше шум и не се обаждаше, то нямаше да го чуе, нямаше да го нарани. Ако не даваше повод за критика и прикриваше жестокостта си с усмивка и добри дела, то нямаше да го погълне.

Ала сега си даде сметка, че е невъзможно да се скрие от него. То винаги щеше да е наоколо, винаги щеше да го намира.

Самият той бе чудовището.

— Ти искаше да видиш как се провалям.

— Никога — изрече Питър.

— Дълбоко в себе си винаги съм вярвала, че се радваш за мен. Но просто имаш нужда от малко време да се адаптираш. Оказва се обаче, че това е истинската ти същност, нали?

Той отново понечи да отрече, на косъм беше. Но спря. Нещо го спря. Нещо се изпречи между думите в главата му и онези на езика му.

Вторачи се в нея и най-накрая — с изпочупени и окървавени от дългогодишното вкопчване нокти — изпусна контрола от ръцете си.

— Портретът "Трите грации". — Думите се търкаляха от устата му. — Видях го… преди да го завършиш. Вмъкнах се тайно в ателието ти и свалих платното от статива. — Замълча в опит да се вземе в ръце. Ала беше твърде късно. Вече пропадаше стремглаво надолу. — Видях… — Питър затърси точната дума. Но накрая осъзна, че не я търси, а се крие от нея. — Великолепие. Видях великолепие, Клара, и такава любов, че ми разби сърцето.

Вторачи се в чаршафите, усукани в ръцете му. И въздъхна.

— Тогава разбрах, че ти си много по-добър художник, отколкото аз бих могъл да бъда. Защото не рисуваш неща. Дори не рисуваш хора.