Измамна светлина [bg]

Не му повярва, когато на другата сутрин й го каза, но Питър бе сигурен, че го е чул съвсем ясно.

Всъщност не му вярваше и когато й казваше, че сумти, жужи и издава всякакви други звуци. Не шумно. Но Питър бе фино настроен на честотата на жена си. Чуваше я дори когато самата Клара не успяваше.

Ала тази вечер тя мълчеше.

— Клара? — пробва отново. Знаеше, че не спи, сигурен бе, че го чува. — Трябва да поговорим.

Тогава я чу.

Дълго, предълго вдишване. После въздишка.

— Какво има?

Питър се надигна до седнало положение, но не светна лампата. Предпочиташе да не вижда лицето й.

— Съжалявам.

Жена му не помръдна. Виждаше я — тъмна издутина в леглото, изтеглена до самия край на света. Нямаше как да се дръпне по-далеч от него, без да падне от леглото.

— Ти винаги съжаляваш — отвърна приглушено. Говореше, долепила лице към чаршафа, без дори да надигне глава.

Какво би могъл да каже. Права беше. През цялото им съвместно съжителство той непрекъснато казваше или правеше нещо глупаво, а тя му прощаваше. До днес.

Нещо се бе променило. Очаквал бе най-голямата заплаха за брака им да е изложбата на Клара. Успехът й. И неговият провал. Който щеше да изглежда още по-драматичен на фона на нейния триумф.

Но тревогите му се бяха оказали напразни.

— Трябва да изгладим това — настоя. — Трябва да поговорим.

Клара внезапно се надигна и взе да се бори с пухената завивка, за да освободи ръцете си. Най-накрая успя и се обърна към него.

— Защо? За да мога да ти простя отново, както винаги? Затова ли? Смяташ, че не знам какво си правил? Че си се надявал изложбата ми да се провали? Че си се надявал критиците да сметнат моите картини за боклук и да обявят, че истинският художник си ти? Познавам те, Питър. Знам как работи мозъкът ти. Никога не си разбирал стила ми, никога не те е било грижа за него. Смяташ картините ми за детински и простовати. — Сниши глас в имитация на неговия: — Портрети? Колко нелепо.

— Никога не съм го казвал.

— Но си го мислил.

— Не съм.

— По дяволите, Питър, не ме лъжи. Не и сега.

Предупреждението в гласа й бе ясно. И ново. И друг път се бяха карали, но никога така.

И тогава той разбра, че с брака им е свършено — или най-малкото върви към края си. Освен ако не успееше да открие правилната дума. Или действие.

Но какво да измисли, щом "съжалявам" не вършеше работа?

— Сигурно си бил във възторг от рецензията в "Отава Стар". Където ме нарекоха стар и уморен папагал, който подражава на истинските творци. Това достави ли ти удоволствие, Питър?

— Как можа да си го помислиш? — възкликна. Но наистина бе изпитал удоволствие. И облекчение. Първият истински щастлив за него момент от доста време насам. — Важна е рецензията в "Ню Йорк Таймс". Само тя ме интересува.