Парижката книжарница

Докато Жан пътуваше покрай Марсилия в топлия летен ден и се питаше кое е неговото събитие, „Марго от Обан“ разказа по радиото за мига, когато започнала да става самата тя.

— Раждането на първото ми дете. Родих дъщеря, казва се Фльор. Трийсет и шест часа болки. Дотогава не знаех, че болката може да роди такова щастие. Изпитах такъв покой… Почувствах се спасена. Изведнъж животът ми доби смисъл. Престанах да се страхувам от смъртта. Родих дете, нов живот. Болката се оказа пътят към щастието.

За миг Жан Пердю разбра тази Марго от Обан. Но той си оставаше мъж. Никога няма да проумее какво означава цели девет месеца да не си сам в тялото си. Никога няма да усети как част от него преминава в детето и изчезва.

Влезе в дългия тунел на Марсилия, минаващ под катедралите. И продължи да слуша радио.

Обади се някой си Жил от Марсилия. Говореше твърдо и отсечено, като работник.

— Аз станах аз, когато умря синът ми — заговори със запъване. — Болката от загубата ми показа кое е важното. Отначало мъката ме придружаваше целодневно. Тя ме будеше, постоянно вървеше до мен, навсякъде беше с мен. Прекарвах с нея цялата вечер, не ме оставяше на мира даже в съня. Мъката ме душеше, разтърсваше ме. И в същото време ме топлеше. Един ден тя си отиде, но не завинаги. Често се случва отново да се появи пред мен. Тогава разбрах кое е важното в живота. Мъката ми го показа. Важно е да обичаш. Да се храниш хубаво. И да вървиш с изправен гръб. Да имаш силата да казваш „не“, когато е необходимо.

Отново музика. Жан остави Марсилия зад себе си.

Досега смятах, че съм единственият човек, който тъгува. Единственият, когото мъката е извадила от равновесие. О, Манон! Липсваше ми човек, с когото да мога да говоря за теб.

Отново си спомни баналната причина, поради която бе прерязал въжетата в Париж. Подтикнат от Херман Хесе и неговите „Стъпала“. Дълбоко интимното, дълбоко човешкото стихотворение.

Смътно разбираше, че няма да пропусне нито едно стъпало.

На колко беше стъпил досега? Още ли беше в края? Беше ли вече в началото? Падаше ли, губеше ли опора? Изключи радиото. Видя отбивката за Касис и се включи в потока от коли.

Отдели се от магистралата, потънал в мислите си. Много скоро стигна в Касис и реното загърмя по стръмните улички. Градът бе препълнен с туристи. Магазинчетата предлагаха пластмасови животинки, диамантени обици, вечерни тоалети… Пред скъп крайбрежен ресторант се вееха плакати: „Каним ви на Бали-бюфет!“.

Тук не е за мен.

Пердю си спомни Ерик Лансон, терапевта от правителствения квартал на Париж, който обичаше да чете фентъзи и се опитваше да му достави радост с литературен психоанализ. Защо не бе поговорил с Лансон за тъгата и страха си? Веднъж бе получил от него картичка от Бали. За тамошните жители смъртта била най-високата точка на живота. Празнували я с танци, музикални изпълнения и богата закуска с дарове от морето. Жан си представи какво би казал Макс за такова празненство. Нещо неприлично. Нещо весело.