Без светлина [bg]
- Автор: Линдсей Дэвид
- Год: 1994
- Язык: болгарский
- Год: „Епсилон“
- Переводчик: Росица Германова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Без светлина [bg]». Краткое содержание книги:
— Я слушайте — каза тя, щом се обърна и застана пред тях с ръце на хълбоците. Хавлиеният гащеризон не беше никак нов. Беше поотъркан и горната му част, деформирана от тежките й, луничави гърди, провисваше при всяко движение на тялото й. — Абсолютно нищичко не знам за… Колийн Сайнър — изтърси тя, прокарвайки ръка през катраненочерната си коса, преди да я сложи пак на хълбока. — Аз й казах — кимна тя към Пола — всичко, което знам за това… за нея… Сайнър.
— Мис Хийт — Нюман позавъртя главата си, сякаш вратът му се бе схванал, — ако можете, отделете ни само пет минутки… — Той отпусна рамене. — Работим по този въпрос денонощно; затова сме дошли тук толкова късно. Просто сме притиснати от фаталния срок. Ако не положим всички възможни усилия, ще се получи нещо грозно, нали разбирате, значи „Америкън Юнивърсъл“ не са се потрудили да открият наследника и няма да платят обезщетението.
Валери Хийт стоеше пред тях и ги гледаше изучаващо. Тя почти нямаше мигли, което смаляваше обикновените й кафяви очи, макар че беше с едри черти на лицето, с доста голяма уста, в чийто десен ъгъл се мъдреше незараснал херпес, с груби скули и малко мъжки нос. Кожата й беше загубила доста от гъвкавостта си под безжалостното слънце на тексаското крайбрежие. Изглеждаше ядосана и не се опитваше да го скрие, но Нюман знаеше, че сигурно е и любопитна. Вбесена и заинтригувана.
— Само пет минути — отсече тя.
— Много съм ви благодарен, мис Хийт — бързо рече Нюман и поведе Пола зад ниска масичка, отрупана със списания и вестници, до диван край стената. — Много наистина. — Те седнаха.
Валери Хийт протегна ръка, грабна пакет цигари и запали цигара с малка спортна количка. Когато натиснеш багажника, капакът на двигателя се отваря и изскача пламък.
Тя се обърна и отиде до бара да вземе стол. Шортите на гащеризона й бяха позамърсени отзад, имаше стари петна, които навярно не можеха да се изперат, а увисналите крачоли подсказваха колко едра е в тая област, по-едра, отколкото навярно й се иска да бъде. Но това най-малко я вълнуваше в момента. Тя седна на стола срещу тях край малката масичка и си личеше, че е не само ядосана и заинтригувана, но и нервна. Дръпна от цигарата, която държеше във вдигнатата си дясна ръка, подпряна на лявата. Нюман забеляза, че има къси нокти на ръцете с олющен червен лак. От време на време присвиваше устата си там, където беше херпесът. Беше напрегната.
— Колко време мис Сайнър е живяла с вас? — бързо попита Нюман, пристъпвайки направо към целта, сякаш искаше да удовлетвори очевидното й желание да се махнат колкото се може по-скоро.
— Две години.
— Точно?
— Какво? — Тя го изгледа свирепо.
— Точно две години?
— Да — отвърна тя рязко и предизвикателно. — Точно.
— Мис Олдридж провери в Лос Анджелис и Ню Йорк — каза Нюман. — Там няма никакви Сайнърови.
Валери Хийт хвърли поглед към Пола и сви рамене. Проблемът не беше неин.
— Тя къде работеше, докато живееше с вас? — Нюман беше извадил бележника си и се правеше, че уж записва.
— Нима не знаете къде е работила?
— При попълване на нашите формуляри — каза Нюман, въздъхвайки тежко, с израз на досада, че трябва да прави това отклонение — притежателите на полици трябва да посочат името на своя наследник, адреса, местоработата, рождената дата и номера на социалноосигурителната сметка. Тъй като тази полица е била издадена преди близо осем години и не е била осъвременена с последните данни — би трябвало, но хората все не го правят, всичко е било остаряло, освен датата на раждане и номера на осигурителната сметка. Ясно, нали? Затова трябваше да започнем от самото начало. През изминалите две седмици стигнахме дотук, точно при вас. А казвате, че не сте я виждали от почти две години. Ако разбера къде е работила по това време, може би ще намеря някой, който е бил близък с нея и навярно знае повече за местонахождението й или дори все още има връзка с нея.
Валери Хийт го гледаше. Беше преметнала единия си крак върху другия и плахо го поклащаше, излагайки на показ набраздените от целулит бедра. Ако Нюман правилно беше предугадил, в момента тя беше страшно объркана и просто не знаеше какво да мисли.