Без светлина [bg]

— Аз съм Реймънд Шифлър, а това е помощничката ми Гейл Олдридж. Ние сме от застрахователната компания „Америкън Юнивърсъл“…

— Сигурно се шегувате — прекъсна го Хийт. — Трябва съвсем да сте откачили.

Тя понечи да затвори, но Нюман задържа вратата с ръка и каза:

— Мис Олдридж е жената, която ви се е обадила днес за Колийн Сайнър.

Вратата остана отворена, лицето на жената увисна и тя отново погледна Пола. Понечи да каже нещо.

Нюман не я изчака.

— Мис Хийт, веднага ще ви обясня — бързо заговори той. — Ние се занимаваме с откриването на клиенти на „Америкън Юнивърсъл“ Бащата на мис Сайнър е починал преди пет седмици. При нас е имал полица за трийсет хиляди долара и е посочил мис Сайнър като наследница. Трябва да я открием за не по-късно от четиридесет дни, в противен случай тя загубва правото си да получи сумата. Според нашия правилник сме длъжни да положим всички усилия, за да откриваме такива наследници, но честно казано, засега, освен вас не сме намерили друг по-близък на мис Сайнър.

Устата на жената бе полуотворена, сякаш се чудеше какво да прави. Отвътре се носеше миризма на нещо пържено.

— Не подушвам ли нещо прегоряло? — попита Нюман.

— О, по дяволите. — Жената се обърна, остави вратата отворена и бързо се втурна навътре.

Нюман погледна Пола.

— В никакъв случай тя не е жената на снимката от досието за Сайнър. — Той се извърна и се провикна: — Можем ли да влезем, мис Хийт? Много ви благодаря… — Той пак погледна Пола, кимайки й с глава да го последва. — Много съм ви задължен — нарочно с висок глас каза той, показвайки, че влизат, а всъщност се надяваше, че е твърде заета, за да им попречи. — Няма да ви отнемем много време. Ние с мис Олдридж сме от кантората в Балтимор, но кръстосваме цялата страна, търсейки мис Сайнър…

— Чакайте, чакайте малко — казваше жената. Беше застанала до печката и трескаво обръщаше това, което готвеше. Печката беше зад барче, обърнато към всекидневната, а тя започваше веднага от широкото антре. Нюман и Пола стояха в средата на стаята и гледаха жената през барчето. На по-силната светлина в кухнята Нюман забеляза неестествено черния цвят на косата й и макар че наистина може би беше малко над четиридесет, животът й навярно не е бил никак лек досега.

Нюман набързо прецени обстановката. Жилището нямаше вид на редовно обитавано. На стените висяха само две картини, някакви банални морски пейзажи, а мебелировката се състоеше от най-необходимото. Барът, зад който Валери Хийт се мъчеше да спаси вечерята си, беше празен, по него нямаше лични вещи като например любими раковини, някакви шантави керамични джунджурии или снимки на хора или домашни животни. Къщата имаше вид на временно обитавана и сякаш никой не бе живял достатъчно дълго в нея, за да й придаде домашен уют.

Най-после Валери Хийт успя да се справи с печката след доста шум и трясък, после излезе иззад преградата. Кухнята се бе изпълнила с пушек и тя отиде до остъклена стена, къде що дръпна настрани двойна плъзгаща се врата, отваряйки дневната към вътрешно дворче с каменна настилка и към канала. Имаше много бананови насаждения и палми в саксии. Виждаха се светлините на къщи от другата страна на тесния канал. Точно отсреща беше спряла моторница с кабина.