![Колекционери на смърт [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/2/6/0/kolekcioneri-na-smrt-bg-download.jpg)
Колекционери на смърт [bg]
- Автор: Керли Джек
- Серия: Карсън Райдър #2
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: ЕРА
- ISBN: 954-9395-23-5
- Переводчик: Весела Прошкова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Колекционери на смърт [bg]». Краткое содержание книги:
— Нагоре или надолу сте?
Сведох поглед и видях мъж-джудже. Беше човекът, който обслужва асансьора — професия, каквато смятах, че съществува само в архивните черно-бели филми. Черната му брада беше грижливо оформена, носеше кръгли очила с метални рамки и синя униформа като на пиколо. Без да обръща внимание на невъзпитаното ми поведение, той изчака Данбъри да се качи, дръпна металната решетка и добави:
— Макар да ви попитах дали сте нагоре или надолу, всъщност посоката е само една. Изборът е между първи и пети етаж. Ако желаете, мога да спра и между етажите. Предупреждавам обаче, че в този случай ще ви бъде много трудно да слезете.
— Говорите английски — избърборих глуповато.
Човекът завъртя нещо като кормило, кабината заскърца и бавно се понесе нагоре.
— Не, говоря китайски. Вие само го чувате като английски. За кой етаж сте?
— Пети — отвърна вместо мен Данбъри.
— При кого отивате? При господин Бадение или при сестра му? Ако сте решили да посетите госпожицата, по-добре да спра между етажите.
Данбъри сведе поглед към него:
— Няколко пъти разговарях с нея, мосю. Изглежда доста трудна за общуване.
Джуджето се позамисли, после дълбокомислено отбеляза:
— Трудно е да правиш секс в такси. Госпожица Бадение е невъзможна.
— Всъщност отиваме при брат й — казах.
— Няма значение. Ще се сблъскате с нея. Невъзможно е да я избегнете.
Бавно се редуваха етаж след етаж, кабината застрашително се тресеше.
— Що за човек е господин Бадение? — попитах.
— Прави само онова, което му доставя удоволствие. Ще пожелае да играете. Съветвам ви да го сторите. И още един съвет — с баналности няма да го спечелите.
Асансьорът внезапно спря — бяхме стигнали последния етаж. Джуджето дръпна металната решетка. Слязохме и се озовахме в тесен коридор, в дъното на който имаше врата. Брадатият дребен умник задейства механизма за спускане на кабината, но преди да изчезне, ни удостои с поредната си мъдрост:
— В асансьор, който пътува със скорост, близка до светлинната, всички ще бъдем много по-ниски. Дори аз.
Умозаключението така ме шашна, че няколко секунди не помръднах. Данбъри ме дръпна и ме поведе към дъното на коридора. Вдигнах ръка да почукам, но преди да го сторя, вратата се открехна. На прага застана шейсетинагодишна жена; хрумна ми, че думите „сурова“ и „непреклонна“ са били измислени специално за нея.
Бялото й лице беше сърцевидно, шията й — невероятно дълга. Смолисточерната й коса беше прибрана на стегнат кок, тънките й устни бяха начервени. Ноздрите й се разшириха, сякаш ни преценяваше по миризмата. Огледа ни от глава до пети, кимна ни да влезем.
Госпожица Мими (защото това бе самата тя) носеше дълга рокля, черна като косата й, дълбокото деколте беше украсено с малки опали, напомнящи очи. Медальонът й също беше с формата на око. Реших, че досущ прилича на Цербер — оставаше само да се надяваме, че не охранява брат си усърдно като митичното куче.
Данбъри каза няколко думи. Когато посочи към мен и произнесе името ми, протегнах ръка. Госпожица Мими се загледа в дланта ми като в музеен експонат, докато не я отдръпнах. Посочи ни двата стола до стената, изчака да седнем, избърбори нещо и изчезна зад кафявата врата.
— Ще съобщи на великия човек, че сме дошли — обясни Данбъри. — Подготви се за голямо чакане. — Извади от чантата си вестника и се зачете, а пък аз огледах помещението. В ъгъла стоеше малко бюро, до него имаше полица с книги. Стори ми се, че след като Мими излезе, стенният часовник затиктака по-силно.
Когато бях малък, може би на пет години, командироваха баща ми в друг град и взехме къща под наем. Спомням си, че и там имаше стенен часовник, чието тиктакане подчертаваше тишината в къщата. Измислил си бях стихотворение в ритъма на махалото:
Искаше ми се да прекося стаята, да отворя вратичката на часовника, да го сграбча за махалото и да го душа, докато млъкне. Устоях на убийствения си порив, в резултат проклетникът продължи да ме дразни още пет минути, докато госпожица Мими отново се появи и обяви:
— Мосю Бадение ви очаква.
— Merci — каза Данбъри и пъхна вестника в чантата си. — Хайде, Райдър, да се срещнем с великия човек.