Колекционери на смърт [bg]

— Не ми отговори, Райдър — обади се Данбъри. Направих знак на стюардесата да ми донесе слушалки и промърморих:

— Ще гледам филма, може би ще поспя. Ще говорим по-късно.

Умората от последните дни, през които все попадах в задънени улици, надви напрежението и аз заспах дълбоко. Когато се събудих, самолетът летеше над зелените полета на Франция. Дали заради почивката или защото се успокоих, щом видях солидна земя под нас, но се почувствах ободрен. Данбъри също беше заспала и тихичко похъркваше. Стюардесата мина край нас:

— Скоро ще започнем да се приземяваме, сър. Може би желаете да събудите вашата спътница.

— Щях да го направя, но тя изрично ме предупреди, че иска да спи до последния момент преди приземяването.

— Чух какво каза, Райдър — сънено избърбори Данбъри. Изрови от чантата си ментов бонбон, лапна го, с пръсти среса косата си. — Бих убила за чаша кафе.

— Вече не сервират.

— Без кафе няма да се свестя напълно.

— Е, налага се да изчакаш, докато кацнем.

Стюардесата отново тръгна по пътеката, за да увери, че всички пътници са си сложили предпазните колани. Данбъри се хвана за гърлото и закашля. Стюардесата се обърна:

— Добре ли сте, госпожице?

— Гърлото ми е пресъхнало. Не мога да дишам…

Жената я потупа по рамото:

— Ще ви донеса вода.

— Предпочитам… кафе — изграчи хитрушата и ми намигна, когато стюардесата се отдалечи.

Самолетът се наклони напред. Затворих очи и се помъчих да не мисля за стюардесата от стихотворението на Дики, ала непрекъснато си я представях как стремглаво пада към земята.

Кацнахме на „Орли“ в дванайсет по обяд местно време. Предоставил бях на Данбъри избора на хотел и тя ни беше запазила стаи в старинна елегантна сграда близо до Сена. Стаите бяха малки, но с високи тавани, мебелите бяха от истинско дърво. Месинговите лампи блестяха като нови-новенички тромпети. Вазите бяха пълни със свежи цветя, в хладилника имаше бутилчици с минерална вода. Данбъри отиде да разопакова багажа си и да вземе душ, аз сторих същото. Сапунът беше прозрачен и миришеше на току-що отсечено дърво.

За пръв път през последните двайсет и четири часа се почувствах нормално. Тъкмо се обличах, на вратата леко се почука. Закопчах си ризата и отворих. Данбъри се втурна в стаята; под мишницата си стискаше брой на „Монд“, който беше взела от рецепцията. Носеше тъмен костюм с пола до коленете, бяла копринена блуза, черен чорапогащник и елегантни обувки в същия цвят. Изглеждаше едновременно делова и леко артистична. Тръсна се на леглото, свали обувките си:

— Работата е опечена. Току-що говорих с противната мадам Мими, която каза, че брат й ще ни приеме в три часа. Тогава ставал от следобедния си сън. — Тя измъкна една възглавница изпод завивките, подпря я на таблата на леглото, облегна се на нея и седна по турски, без да се притеснява, че позата й е неприлична. Насилих се да я гледам само в лицето. — Трябва да го накараме да ни разкаже за Хекскамп. Ще закъсаме, ако настоява да говори само за изкуство. Не мога непрекъснато да повтарям: „Ах, Пикасо!“