Колекционери на смърт [bg]

За миг си представих, че изпращам телепатични съобщения на брат си: „Джереми, погледни жената, която пуска бучка захар в кафето си, вдига чашата, за да отпие, деликатно разперва кутрето си; а сега виж онази дама със скъпо кожено палто и двете й кученца, които пишкат до уличния стълб. Хвърли едно око на отсрещния тротоар, Джереми — цветарката е седнала до масичка пред магазина си и почиства тръните от стъблата на прекрасните рози.“

Джереми уби баща ни, когато бях деветгодишен, а той на петнайсет. Твърдеше (и си вярваше), че го е сторил, за да ме спаси от пристъпите на гняв на татко, жертва на които бе самият той. След няколко години Джереми започна да изпитва ненавист към мама, задето не го е защитила от баща ни. Ала ако я убиеше, щях да бъда изпратен в сиропиталище или даден на приемни родители, затова той й намери заместители. Преди да го арестуват, пет жени умряха от ръката му.

Не дебнеше жертвите си, а ги примамваше. Сядаше в някой парк или във фоайето на хотел и се преструваше на съкрушен, деликатното му лице излъчваше такава печал, че жените на средна възраст му налитаха като мухи на мед: „С какво да ти помогна, синко? Изгледаш толкова тъжен…“

Въпреки омразата му към мама обвиненията му бяха безпочвени; тази крехка, по детски наивна жена, не бе в състояние да разбере света, в който беше впримчена. Не можа да се защити нито от баща ми, нито от рака и когато настъпиха последните дни на нечовешки страдания, тя отказа да взема болкоуспокояващи, защото се надяваше, че агонията ще я пречисти от греховете и ще й позволи да отиде в рая. Аз бях единственият в семейството, „чиято душа не беше обречена на адски мъки“, както веднъж се изрази Джереми.

Чух женски глас:

— Мосю изглежда печален. Дано всичко се оправи.

Сервитьорката се беше привела към мен, стори ми се искрено загрижена. Насилих се да се усмихна:

— Мислех за един приятел и колко е тъжно, че не може да е тук с мен. Нищо ми няма, не се безпокойте.

Жената ме позагледа, после промълви:

— Bien, мосю. Животът е прекалено кратък, за да го пропиляваме в тъга. Пожелавам всичко хубаво на вашия приятел.

Тя тръгна обратно към кухнята. Изведнъж ми хрумна, че по този начин Джереми е впримчвал жертвите си — опечалена физиономия, загрижена жена, развихряне на лудостта му.

Допих си кафето и станах да си вървя. Сервитьорката ми махна за сбогом, сякаш бяхме отдавнашни приятели. Отбих се в цветарския магазин на отсрещния тротоар и поръчах да й изпратят две дузини рози.