Колекционери на смърт [bg]
- Автор: Керли Джек
- Серия: Карсън Райдър #2
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: ЕРА
- ISBN: 954-9395-23-5
- Переводчик: Весела Прошкова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Колекционери на смърт [bg]». Краткое содержание книги:
— Разбирам нещичко от изкуство, най-вече от периода на постимпресионизма и модернизма. Ще говоря, ти ще превеждаш.
Тя ме зяпна:
— Впечатлена съм, Райдър. Всъщност направо онемях. Явно добре умееш да се прикриваш. Някой ми каза, че си завършил психология.
— Истината е, че едва се докопах до диплома. Ала създателите на психоанализата…
— Фройд, Юнг и цялата пасмина, нали?
— … са оказали силно влияние върху съвременното изкуство. По време на следването се увличах по всичко друго освен по задължителните предмети — бях страстен почитател на дадаизма, сюрреализма и така нататък. Дори си бях пуснал мустаци като на Салвадор Дали. — Премълчах, че никога не съм изглеждал особено умен, а с идиотските мустаци приличах на олигофрен.
— О, този Дали си го спомням. Негова е картината с разтопяващите се часовници.
— Ръчни часовници — уточних. — Наречена е „Настойчивостта на спомена“.
— Знаех си, че ненапразно те доведох във Франция. — Тя се изтегна на леглото, разгърна вестника и се зачете. Неволно се загледах в дългите й бедра, които чезнеха в сенките под полата й.
Заявих, че главата ми още е размътена от полета, и трябва да глътна малко чист въздух.
Излязох от хотела и тръгнах по улицата, докато стигнах малко кафене на открито. За миг се почувствах като риба на сухо и съжалих, че не поканих Данбъри. Няколко минути по-късно, след като изпих чаша кафе (нямах проблеми с поръчката, защото всички сервитьори по света сигурно знаят думата „кафе“), се почувствах като в свои води, макар че никога не бях пътувал толкова далеч от Мобил. Не се бях отдалечавал толкова и от Джереми, който до края на живота си нямаше да излезе от приюта-затвор недалеч от Монгомъри.
За миг си представих, че изпращам телепатични съобщения на брат си: „Джереми, погледни жената, която пуска бучка захар в кафето си, вдига чашата, за да отпие, деликатно разперва кутрето си; а сега виж онази дама със скъпо кожено палто и двете й кученца, които пишкат до уличния стълб. Хвърли едно око на отсрещния тротоар, Джереми — цветарката е седнала до масичка пред магазина си и почиства тръните от стъблата на прекрасните рози.“
Джереми уби баща ни, когато бях деветгодишен, а той на петнайсет. Твърдеше (и си вярваше), че го е сторил, за да ме спаси от пристъпите на гняв на татко, жертва на които бе самият той. След няколко години Джереми започна да изпитва ненавист към мама, задето не го е защитила от баща ни. Ала ако я убиеше, щях да бъда изпратен в сиропиталище или даден на приемни родители, затова той й намери заместители. Преди да го арестуват, пет жени умряха от ръката му.
Не дебнеше жертвите си, а ги примамваше. Сядаше в някой парк или във фоайето на хотел и се преструваше на съкрушен, деликатното му лице излъчваше такава печал, че жените на средна възраст му налитаха като мухи на мед: „С какво да ти помогна, синко? Изгледаш толкова тъжен…“
Въпреки омразата му към мама обвиненията му бяха безпочвени; тази крехка, по детски наивна жена, не бе в състояние да разбере света, в който беше впримчена. Не можа да се защити нито от баща ми, нито от рака и когато настъпиха последните дни на нечовешки страдания, тя отказа да взема болкоуспокояващи, защото се надяваше, че агонията ще я пречисти от греховете и ще й позволи да отиде в рая. Аз бях единственият в семейството, „чиято душа не беше обречена на адски мъки“, както веднъж се изрази Джереми.
Чух женски глас:
— Мосю изглежда печален. Дано всичко се оправи.
Сервитьорката се беше привела към мен, стори ми се искрено загрижена. Насилих се да се усмихна:
— Мислех за един приятел и колко е тъжно, че не може да е тук с мен. Нищо ми няма, не се безпокойте.
Жената ме позагледа, после промълви:
— Bien, мосю. Животът е прекалено кратък, за да го пропиляваме в тъга. Пожелавам всичко хубаво на вашия приятел.
Тя тръгна обратно към кухнята. Изведнъж ми хрумна, че по този начин Джереми е впримчвал жертвите си — опечалена физиономия, загрижена жена, развихряне на лудостта му.
Допих си кафето и станах да си вървя. Сервитьорката ми махна за сбогом, сякаш бяхме отдавнашни приятели. Отбих се в цветарския магазин на отсрещния тротоар и поръчах да й изпратят две дузини рози.
Трийсет и шеста глава
В продължение на няколко минути камбаните на църквите около хотела със звън оповестяваха три часа — очевидно звънарите не си бяха сверили часовниците. С Данбъри прекосихме булеварда и се приближихме до една от елегантните тухлени къщи. Забелязах, че на повечето прозорци бяха поставени сандъчета с цветя — усмихнати жълти, червени и бели личица. Изкачихме се по няколко циментови стъпала и застанахме пред солидна дървена врата. Данбъри натисна звънеца и се обади по домофона. Отключващото устройство избръмча, влязохме в малко фоайе и тръгнахме към асансьора. Качих се пръв… и подскочих от страх, когато някой попита: