Нашите предци [bg]

Автор: Кальвино Итало
Год: 2014
Язык: болгарский
Год: Colibri
ISBN: 978-619-150-161-8
Переводчик: Светозар Златаров
Жанр: Современная русская и зарубежная проза

Электронная книга - «Нашите предци [bg]». Краткое содержание книги:

През 50-те години на ХХ век ненадминатият Итало Калвино („Ако пътник в зимна нощ“ — ИК „Колибри“, 2008, „Американски лекции“ — ИК „Колибри“, 2012) пише трилогията „Нашите предци“, в която дава воля на чувството си за хумор и на желанието си за игра, и демонстрира отличните си познания за приказките, добити след дългогодишни занимания с италианското фолклорно наследство. „Разполовеният виконт“ (1952), „Баронът по дърветата“ (1957) и „Несъществуващият рицар“ (1959) са три независими новели, в които — в едно смътно и смутно, но славно и вълнуващо средновековие — трима благородници проправят своя необичаен път през живота: добрата и лошата половина на разкъсания от турско гюле виконт Медардо; барон Козимо, който на дванайсет години се покатерва на един дъб, казва: „А пък аз вече никога няма да сляза!“, и удържа на думата си; ходещите бели доспехи с дъгоцветни пера, в които няма рицар на име Аджилулфо. Първият се стреми към цялост, вторият — към индивидуалност, третият — към съществуване: стремежи, които Калвино намира за водещи у всички хора: „Бих искал на тези истории да се гледа като на родословното дърво на предците на съвременния човек, в което всяко лице крие по някоя черта от лицата на заобикалящите ни сега, ваши черти, мои черти.“ „Съвършено е възможно Калвино изобщо да не е човешко същество, а планета, нещо като планетата Соларис от прекрасния роман на Станислав Лем. Соларис, подобно на Калвино, притежава властта да прониква до най-дълбоките кътчета на човешките умове и да изважда поривите им наяве. Когато четеш Калвино, постоянно те връхлита усещането, че той пише това, което винаги си знаел, само дето никога по-рано не си мислил. Това е наистина влудяващо, но за щастие ти си прекалено зает да се смееш, за да загубиш ума си.“ (Салман Рушди) Итало Калвино се ражда през 1923 г. в Сантяго де лас Вегас, Куба, но отрасва в Сан Ремо, Италия. Преди Втората световна започва да учи аграрно инженерство във Флоренция, по време на войната партизанства из лигурските планини, след нея се дипломира по литература в Торино, с работа върху Джоузеф Конрад. Първия си роман публикува на 24 години, литературен кръстник му е Чезаре Павезе. През 50-те и 60-те става известен с „Разполовеният висконт“, „Италиански приказки“, серията разкази за Марковалдо, космическите комедии. Заселва се в Париж, сприятелява се с Реймон Кьоно и през 1973-а се присъединява към неговата „работилница за потенциална литература“, Oulipo. През 70-те се появяват „Невидимите градове“, „Замъкът на пресичащите се съдби“, „Ако пътник в зимна нощ“. Отива си ненадейно през 1985-а, в едно градче на тосканското крайбрежие, където е отишъл да подготви курс от лекции по теория на литературата за Харвард.

Перейти на страницу:

— От момиченце свикнах да се катеря. В Гранада имаше големи дървета в двора.

— Бихте ли могли да откъснете тази роза? — На върха на едно дърво беше цъфнала виеща се роза.

— Жалко, не.

— Добре, ще ви я откъсна аз.

Козимо се отправи и се върна с розата.

Урсула се усмихна и протегна ръце.

— Искам сам да ви я сложа. Кажете ми къде.

— В косите, благодаря. — И притегли ръката му.

— А сега, кажете ми, бихте ли могли да достигнете до онова бадемово дръвче? — попита Козимо.

— Че как може да стане това? — засмя се тя. — Та аз не умея да летя!

— Почакайте… — И той извади едно въже. — Ако позволите да ви вържа, ще ви прехвърля там като със скрипец.

— Не… страхувам се — рече момичето, но се смееше.

— Това е моят начин. Така пътувам от години, като върша всичко сам.

— Майчице!

Прехвърли я, после пристигна и той. Беше неголямо и нежно бадемово дръвче. Седяха близо един до друг. Урсула бе още задъхана и зачервена от полета.

— Уплашихте ли се?

— Не… — Но сърцето й биеше.

— Розата не е паднала — каза Козимо и я пипна, за да я нагласи.

Тъй, притиснати един до друг на дървото, при всяко движение те се прегръщаха.

— Ах! — отрони тя и той пръв я целуна.

Тъй започна тяхната любов. Той — щастлив и зашеметен, тя — щастлива и съвсем не изненадана (на момичетата нищо случайно не им се случва). Козимо дълго бе чакал тази любов, а тя бе дошла така неочаквано и бе толкова прекрасна, че той не разбираше как е могъл преди да си я представя толкова прекрасна. Новото в тази прекрасна любов беше нейната простота и на момчето му се струваше, че винаги трябва да бъде така.

XVIII

Цъфнаха прасковите, бадемите, черешите. Козимо и Урсула прекарваха заедно дните си сред бухналите дървета. Пролетта обагряше с радост дори помрачаващото присъствие на роднините й.

Моят брат веднага съумя да стане полезен в колонията на изгнаниците. Учеше ги на различни начини да минават от дърво на дърво и подтикваше благородническите семейства да излизат от обичайното си достолепие, да правят известни движения. Прехвърли въжени мостове, които позволяваха на по-старите изгнаници да си разменят визити. И тъй, през почти едногодишния престой при испанците дари колонията с много приспособления, открити от него: резервоари за вода, котлони, кожени чували за спане. Жаждата за нови изобретения го караше да се подчинява на обичаите на тези идалго дори когато противоречаха на идеите на любимите му автори: така например, като видя желанието на тия благочестиви люде да се изповядват редовно, издълба в едно стебло изповедалня, в която можеше да влезе слабият дон Сулписио и от едно прозорче с перденце да изслушва техните прегрешения.

И понеже техническите нововъведения не са нищо, ако не са придружени от идеи, Козимо писа на книжаря Орбеке, който от Омброза изпрати по пощата в Оливабаса новоизлезлите книги. Така можа да прочете на Урсула „Павел и Виргиния“ и „Новата Елоиза“

Изгнаниците се събираха често на един разклонен дъб, където мъдруваха как да съставят писмата си до суверена. Според първоначалния замисъл тези писма трябваше да изразяват негодувание, протест и заплаха, да звучат почти като ултиматум, но след едно или друго предложение се минаваше към по-меки и почтителни формули и накрая се стигаше до коленопреклонна молба за прошка и милост от Техни Величества.

Тогава се надигаше Ел Конде. Всички замлъкваха. Взрян в небето, той започваше да говори с тих и треперещ глас и изливаше всичко, което му бе на сърце. Когато привършеше, всички оставаха сериозни и безмълвни. Никой не отваряше повече дума за молба.

Козимо вече бе член на това общество и участваше в обсъжданията. С наивната си младежка жар разясняваше идеите на философите, грешките и злосторствата на суверените, и как държавите могат да бъдат управлявани според законите на разума и справедливостта. Но от всички събрани го слушаха само старият Ел Конде, който, макар и на преклонна възраст, горещо желаеше да разбере повече, Урсула, която бе прочела някоя и друга книга, и неколцина по-будни момчета. Останалите бяха дървени глави.

Малко по малко Ел Конде замени съзерцаването на пейзажа с четене на книги. Русо му се стори труден, Монтескьо[57] му допадна: това беше вече крачка напред. Другите идалго и това не направиха, въпреки че скришом от отец Сулписио заемаха от Козимо „Девата“[58], та да прочетат най-пикантните места. Сега, когато Ел Конде бе възприел новите идеи, събранията на дъба добиха друг смисъл и обрат: вече се говореше за връщане в Испания и за революция.

вернуться

Шарл дьо Монтескьо (1689–1755) — френски просветител, противник на абсолютизма. — Б. р.

вернуться

Става дума за поемата на Волтер „Орлеанската дева“. — Б. р.

Перейти на страницу:

Сюжет

Атмосфера

Главный герой

Общее впечатление

Итоговая оценка: 0.0 из 10 (голосов: 0 / История оценок)

Не работает?