Бесплатная библиотека
Читайте книгу на сайте или телефоне
Нашите предци [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com

Нашите предци [bg]

Электронная книга - «Нашите предци [bg]». Краткое содержание книги:

През 50-те години на ХХ век ненадминатият Итало Калвино („Ако пътник в зимна нощ“ — ИК „Колибри“, 2008, „Американски лекции“ — ИК „Колибри“, 2012) пише трилогията „Нашите предци“, в която дава воля на чувството си за хумор и на желанието си за игра, и демонстрира отличните си познания за приказките, добити след дългогодишни занимания с италианското фолклорно наследство. „Разполовеният виконт“ (1952), „Баронът по дърветата“ (1957) и „Несъществуващият рицар“ (1959) са три независими новели, в които — в едно смътно и смутно, но славно и вълнуващо средновековие — трима благородници проправят своя необичаен път през живота: добрата и лошата половина на разкъсания от турско гюле виконт Медардо; барон Козимо, който на дванайсет години се покатерва на един дъб, казва: „А пък аз вече никога няма да сляза!“, и удържа на думата си; ходещите бели доспехи с дъгоцветни пера, в които няма рицар на име Аджилулфо. Първият се стреми към цялост, вторият — към индивидуалност, третият — към съществуване: стремежи, които Калвино намира за водещи у всички хора: „Бих искал на тези истории да се гледа като на родословното дърво на предците на съвременния човек, в което всяко лице крие по някоя черта от лицата на заобикалящите ни сега, ваши черти, мои черти.“ „Съвършено е възможно Калвино изобщо да не е човешко същество, а планета, нещо като планетата Соларис от прекрасния роман на Станислав Лем. Соларис, подобно на Калвино, притежава властта да прониква до най-дълбоките кътчета на човешките умове и да изважда поривите им наяве. Когато четеш Калвино, постоянно те връхлита усещането, че той пише това, което винаги си знаел, само дето никога по-рано не си мислил. Това е наистина влудяващо, но за щастие ти си прекалено зает да се смееш, за да загубиш ума си.“ (Салман Рушди) Итало Калвино се ражда през 1923 г. в Сантяго де лас Вегас, Куба, но отрасва в Сан Ремо, Италия. Преди Втората световна започва да учи аграрно инженерство във Флоренция, по време на войната партизанства из лигурските планини, след нея се дипломира по литература в Торино, с работа върху Джоузеф Конрад. Първия си роман публикува на 24 години, литературен кръстник му е Чезаре Павезе. През 50-те и 60-те става известен с „Разполовеният висконт“, „Италиански приказки“, серията разкази за Марковалдо, космическите комедии. Заселва се в Париж, сприятелява се с Реймон Кьоно и през 1973-а се присъединява към неговата „работилница за потенциална литература“, Oulipo. През 70-те се появяват „Невидимите градове“, „Замъкът на пресичащите се съдби“, „Ако пътник в зимна нощ“. Отива си ненадейно през 1985-а, в едно градче на тосканското крайбрежие, където е отишъл да подготви курс от лекции по теория на литературата за Харвард.
1 ... 77 78 79 80 81 82 83 84 85 ... 163
Перейти на страницу:

Продължаваше да разказва за кончината на Енеа Силвио Карега всеки път по различен начин. Малко по малко разкри сътрудничеството на рицаря с пиратите, но за да намали изблиците на възмущение от страна на гражданите, добави и историята за Заира, като че Карега му се беше доверил преди смъртта си. Накара ги дори да се трогнат от печалната съдба на стареца.

Мисля, че като тръгна от чистата измислица, Козимо достигна до почти правдиво предаване на фактите чрез постепенно приближаване до истината. Успя да направи това два или три пъти. Но тъй като омброзианците не се уморяваха да го слушат и винаги се присъединяваха нови слушатели, а всички заедно искаха още и още подробности, брат ми бе принуден да прави добавки, разширения, преувеличения, да вмъква нови действащи лица и епизоди. Тъй цялата история се изопачи и стана по-измислена, отколкото в началото.

Козимо вече имаше публика — тя слушаше с отворена уста всичко, което казва. Това започна да му доставя удоволствие и неговият живот по дърветата, ловът, разбойникът Джан дей Бруги, кучето Отимо Масимо послужиха за теми на безброй разкази. (Много епизоди от тези спомени за живота му са предадени така, както Козимо ги разказваше по молба на своята простонародна публика. Казвам това, за да се извиня, ако всичко, което пиша, не изглежда достоверно и в унисон с едно хармонично виждане за природата и човешките деяния.)

Например някой от безделниците го питаше:

— Ама истина ли е, че никога не сте стъпвали на друго освен на дърво, господин барон?

— Да, но веднъж, по погрешка, се прехвърлих на рогата на елен. Мислех, че се изкачвам на клен, а то било елен, избягал от фермата, където отглеждат кралски дивеч. Той си стоеше неподвижен. Почувства еленът тежестта ми на рогата си и хукна да бяга през гората. Не мога да ви опиша какъв трясък от чупене на клони последва. Аз, там горе сред заострените краища на рогата, усетих, че отвсякъде ме пробождат игличките на боровете и тръните. Горските клончета ме шибаха в лицето. Еленът се мяташе, мъчеше се да се освободи, но аз здраво се държах…

Прекъсваше разказа и другите веднага го питаха:

— А как се отървахте, ваша милост?

Козимо всеки път измъкваше различен финал.

— Еленът тича, тича, достигна стадото елени. Другите елени видяха, че носи човек на рогата, и хем го избягваха, хем се приближаваха от любопитство. Аз насочих пушката, която винаги държах през рамо, и стрелях по всеки елен, който ми се изпречеше. Ударих петдесет…

— Че кога се е видяло по нашите места да има петдесет елена? — запитваше някой от ония нехранимайковци.

— Сега тази порода е изчезнала, защото всичките петдесет бяха кошути, разбирате ли, и всеки път, когато моят елен се опитваше да се приближи до някоя женска, аз стрелях и тя падаше мъртва. Еленът не можеше да се успокои и накрая се отчая. Тогава… Тогава реши да се самоубие. Изкатери се на една висока скала и се хвърли надолу. Но аз се вкопчих в един бор, който стърчеше там наблизо, и ето ме тук.

Друг път историята завършваше с битка между два елена, които се блъскали с рога. При всеки удар той скачал от рогата на единия върху рогата на другия, докато при един по-силен тласък бил запратен към един дъб…

Накратко, Козимо, подобно на всички запалени разказвачи на истории, накрая започна да не разбира дали са по-хубави тези, които наистина са се случили и които, припомняйки си ги, те заставят да прекосиш отново цяло море от минали мигове, да изпиташ дребнави чувства, досада, щастие, неувереност, тщеславие, отвращение от себе си, или пък измислените, в които всичко се предава в едри щрихи и изглежда лесно, но колкото повече измисляш, толкова по-често се връщаш към онова, което в действителност си преживял. Той беше на възраст, когато желанието да разказваш засилва жаждата за живот, когато ти се струва, че си видял твърде малко и все още няма за какво да разказваш; ето защо току се отправяше на лов, губеше се по няколко седмици, а после се връщаше на ореха насред площада, държейки за опашката някоя белка, лисица или язовец, и отново подхващаше своите истории, и, разказвайки ги на омброзианците, от истински те се превръщаха в измислени и от измислени в истински.

Зад тази страст бе стаено едно дълбоко неудовлетворение, някаква липса, зад диренето на все нови и нови слушатели се криеше различен копнеж. Козимо още не бе познал любовта, а без нея какво представлява всеки опит? Струва ли си да се рискува животът, когато не си познал неговия вкус?

1 ... 77 78 79 80 81 82 83 84 85 ... 163
Перейти на страницу:
0
Сюжет
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Атмосфера
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Главный герой
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Общее впечатление
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
Итоговая оценка: 0.0 из 10 (голосов: 0 / История оценок)