Бесплатная библиотека
Читайте книгу на сайте или телефоне
Нашите предци [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com

Нашите предци [bg]

Электронная книга - «Нашите предци [bg]». Краткое содержание книги:

През 50-те години на ХХ век ненадминатият Итало Калвино („Ако пътник в зимна нощ“ — ИК „Колибри“, 2008, „Американски лекции“ — ИК „Колибри“, 2012) пише трилогията „Нашите предци“, в която дава воля на чувството си за хумор и на желанието си за игра, и демонстрира отличните си познания за приказките, добити след дългогодишни занимания с италианското фолклорно наследство. „Разполовеният виконт“ (1952), „Баронът по дърветата“ (1957) и „Несъществуващият рицар“ (1959) са три независими новели, в които — в едно смътно и смутно, но славно и вълнуващо средновековие — трима благородници проправят своя необичаен път през живота: добрата и лошата половина на разкъсания от турско гюле виконт Медардо; барон Козимо, който на дванайсет години се покатерва на един дъб, казва: „А пък аз вече никога няма да сляза!“, и удържа на думата си; ходещите бели доспехи с дъгоцветни пера, в които няма рицар на име Аджилулфо. Първият се стреми към цялост, вторият — към индивидуалност, третият — към съществуване: стремежи, които Калвино намира за водещи у всички хора: „Бих искал на тези истории да се гледа като на родословното дърво на предците на съвременния човек, в което всяко лице крие по някоя черта от лицата на заобикалящите ни сега, ваши черти, мои черти.“ „Съвършено е възможно Калвино изобщо да не е човешко същество, а планета, нещо като планетата Соларис от прекрасния роман на Станислав Лем. Соларис, подобно на Калвино, притежава властта да прониква до най-дълбоките кътчета на човешките умове и да изважда поривите им наяве. Когато четеш Калвино, постоянно те връхлита усещането, че той пише това, което винаги си знаел, само дето никога по-рано не си мислил. Това е наистина влудяващо, но за щастие ти си прекалено зает да се смееш, за да загубиш ума си.“ (Салман Рушди) Итало Калвино се ражда през 1923 г. в Сантяго де лас Вегас, Куба, но отрасва в Сан Ремо, Италия. Преди Втората световна започва да учи аграрно инженерство във Флоренция, по време на войната партизанства из лигурските планини, след нея се дипломира по литература в Торино, с работа върху Джоузеф Конрад. Първия си роман публикува на 24 години, литературен кръстник му е Чезаре Павезе. През 50-те и 60-те става известен с „Разполовеният висконт“, „Италиански приказки“, серията разкази за Марковалдо, космическите комедии. Заселва се в Париж, сприятелява се с Реймон Кьоно и през 1973-а се присъединява към неговата „работилница за потенциална литература“, Oulipo. През 70-те се появяват „Невидимите градове“, „Замъкът на пресичащите се съдби“, „Ако пътник в зимна нощ“. Отива си ненадейно през 1985-а, в едно градче на тосканското крайбрежие, където е отишъл да подготви курс от лекции по теория на литературата за Харвард.
1 ... 78 79 80 81 82 83 84 85 86 ... 163
Перейти на страницу:

Mладите продавачки на зеленчуци и риба прекосяваха площада на Омброза, а дамите трополяха с каляските си. Козимо ги проследяваше от дървото и все още не разбираше добре защо във всички тях имаше по нещо, което търсеше, но в никоя не го откриваше изцяло. Нощем, когато в къщите се запалваха светлините, а брат ми оставаше сред клоните с жълтите очи на бухалите, той започваше да бленува за любовта. Възхищаваше се и завиждаше на двойките, които си правеха срещи зад храстите и между редиците дървета, и ги сподиряше с поглед, докато не изчезнеха в тъмното. Но щом полегнеха под дървото, на което стоеше, побягваше, изпълнен със срам.

За да победи естествения свян на очите си, наблюдаваше как се любят животните. През пролетта светът по дърветата оживяваше от многобройни брачни хороводи: катеричките се любеха в движение и издаваха почти човешки звуци. Птиците се сношаваха, като пляскаха с криле, гущерите тичаха, здраво захванати за опашките, а таралежите изглеждаха едва ли не мекички в опит да направят по-нежни обятията си. Отимо Масимо, който не бе притеснен от факта, че е единственият дакел в Омброза, ухажваше огромни овчарки толкова настойчиво, сякаш вярваше в естествената симпатия, която предизвикваше. Понякога се връщаше тъжен и оклюмал заради ухапванията, но едно успешно ухажване бе достатъчно да го възнагради за всичките му неуспехи.

Козимо също като Отимо Масимо бе единственият екземпляр от своя род. В сънищата си наяве си представяше, че е обичан от прекрасни девойки, но как можеше да срещне любовта горе по дърветата? Във фантазиите си успяваше да не уточнява къде биха станали тези неща, на земята или там горе, където се намираше: представяше си едно място без място, свят, в който попадаш, вървейки нагоре, а не надолу. Ето: може би съществуваше толкова високо дърво, по което, като се изкачиш, стигаш до друг свят, до луната.

Междувременно с този навик да дрънка по площада Козимо започна да се чувства все по-малко доволен от себе си. Един пазарен ден някакъв човек, дошъл от близкия град Оливабаса, възкликна:

— О, вие си имате испанец!

На въпроса какво иска да каже, отговори:

— В Оливабаса има цяла сган испанци, които живеят по дърветата.

От този миг Козимо не се успокои, докато не предприе по горските дървета пътешествие до Оливабаса.

XVII

Оливабаса беше градче във вътрешността. Козимо пристигна подир два дни път след опасни прехвърляния в районите, където растителността бе по-рядка. По пътя, близо до населените места, хората, които никога не го бяха виждали, надаваха удивени викове. Някои хвърляха по него камъни, затова той се постара да продължи нататък по възможност незабелязано. Колкото повече се приближаваше до Оливабаса, толкова по-силно му правеше впечатление, че срещнатите дървари, воловари или берачки на маслини изобщо не се учудваха, като го виждаха. Дори мъжете го поздравяваха, сваляйки шапка, сякаш го познаваха, и изричаха думи, без съмнение не на местния диалект, та затова звучаха странно в техните уста:

— Señor! Buenos días, Señor![48]

Бе зима, много от дърветата бяха безлистни. През градчето Оливабаса минаваше алея, по която растеше двойна редица чинари и брястове. Приближавайки се, моят брат видя, че сред безлистните клони има хора. По един, по двама, дори по трима на дърво. Бяха седнали или прави, във важни пози. Няколко скока и стигна при тях.

Бяха в благороднически дрехи, наметнати с плащове. Тривърхите им шапки — украсени с пера. Имаше и жени със също тъй благороден вид, с воали на лицата. Те седяха по клоните по две, по три, някои везеха и току поглеждаха надолу към улицата, извивайки леко бюст встрани, като в същото време облягаха ръка на клона, сякаш беше парапет.

Мъжете отправиха към него поздрав, изпълнен с горчиво разбиране.

— Buenos días, Señor!

Козимо се поклони и свали шапка.

Тлъст човек, като че ли най-личният измежду всички, залостил се в чатала на един чинар, откъдето май не можеше да се измъкне, с кожа на чернодробно болен, през която прозираше черното на бръснатите мустаци и брада, ако и да беше в напреднала възраст, явно попита близкия, облечен в благороднически дрехи мършав мъж — кожа и кости и също тъй с чернеещи бузи въпреки бръснатата брада — кой ли е този непознат, дето се приближава по дърветата.

Козимо реши, че е дошъл мигът, в който трябва да се представи. Дойде до чинара на тлъстия господин, поклони се и рече:

— Барон Козимо Пиоваско ди Рондо, на вашите услуги!

— Rondos? Rondos? — отвърна дебелият. — Aragonés? Gallego?[49]

— Не, господине.

вернуться

48

Señor! Buenos días, Señor! (Исп.) — Господине! Добър ден, господине! — Б. пр.

вернуться

49

Rondos? Rondos? Aragonés? Gallego? (Исп.) — Рондос? Рондос? Арагонец? Галисиец? — Б. пр.

1 ... 78 79 80 81 82 83 84 85 86 ... 163
Перейти на страницу:
0
Сюжет
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Атмосфера
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Главный герой
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Общее впечатление
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
Итоговая оценка: 0.0 из 10 (голосов: 0 / История оценок)