Нашите предци [bg]

— Catalán?[50]

— Не, господине. Аз съм от тия места.

— Desterrado también?[51]

Благородникът, който беше кожа и кости, се почувства длъжен да се намеси като преводач и изрече високомерно:

— Негово Височество Фредерико Алонсо Санчес де Гуатамура и Тобаско пита дали ваша милост е също изгнаник поради това, че както виждаме, и вие се катерите по тези клонаци?

— Не, господине, или поне не съм изгнаник поради чужди разпоредби.

— Viaja usted sobre los árboles роr gusto?[52]

А преводачът:

— Негово Височество Фредерико Алонсо благоволява да ви попита дали за собствено удоволствие ваша милост извършва това пътешествие по дърветата?

Козимо помисли и отговори:

— Правя го, защото вярвам, че ми подобава, макар никой да не ми го налага.

— Feliz usted! — възкликна Фредерико Алонсо Санчес и въздъхна. — Ay de mí, ay de mí![53]

А оня в черно взе да обяснява още по-надуто:

— Негово Височество държи да отбележи, че ваша милост би трябвало да се смята за щастлив, тъй като изпитвате удоволствие от свободата да правите онова, което ние не можем да избегнем, считаме за наше злощастие и при това го понасяме примирено по Божията воля. — И се прекръсти.

Тъй чрез лаконичните възклицания на принц Санчес и накипрената версия на господина, облечен в черно, Козимо успя да си изясни историята на колонията, която прекарваше дните си по чинарите. Те били испански благородници, разбунтували се срещу крал Карлос III и затова били пратени в изгнание заедно с целите си семейства. Като стигнали до Оливабаса, им забранили да продължат пътуването. И наистина въз основа на някакъв стар договор с Негово Католическо Величество тези територии не можели да дават убежище и дори да бъдат прекосявани от лица, изгонени от Испания. Трудно било да се уреди положението на благородническите семейства. Но магистратите от Оливабаса не искали да имат неприятности с чуждестранните администрации, а в същото време нямали причини за неприязън спрямо богатите пътешественици и успели да измислят компромисно решение. Буквалната формулировка в договора гласяла „кракът на изгнаника да не стъпва на тази територия“. Следователно достатъчно било да стоят по дърветата и всичко се нареждало. Ето защо изгнаниците се изкачили по чинарите и брястовете със стълби, отпуснати от общината. После стълбите били снети. Седели, кукнали там горе, от няколко месеца, като разчитали на мекия климат, на предстоящия указ за амнистия от Карлос III и на божествения промисъл. Разполагали с испански дублони и си купували храна. Тъй посъживили и търговията в града. За да изтеглят нагоре блюдата, инсталирали няколко скрипеца. По други дървета имало балдахини, под които спели. Изобщо успели добре да се приспособят, или по-точно жителите на Оливабаса успели добре да ги снабдят, защото имали сметка от тази работа. От своя страна изгнаниците не мръдвали пръст по цял ден.