Бесплатная библиотека
Читайте книгу на сайте или телефоне
Нашите предци [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com

Нашите предци [bg]

Электронная книга - «Нашите предци [bg]». Краткое содержание книги:

През 50-те години на ХХ век ненадминатият Итало Калвино („Ако пътник в зимна нощ“ — ИК „Колибри“, 2008, „Американски лекции“ — ИК „Колибри“, 2012) пише трилогията „Нашите предци“, в която дава воля на чувството си за хумор и на желанието си за игра, и демонстрира отличните си познания за приказките, добити след дългогодишни занимания с италианското фолклорно наследство. „Разполовеният виконт“ (1952), „Баронът по дърветата“ (1957) и „Несъществуващият рицар“ (1959) са три независими новели, в които — в едно смътно и смутно, но славно и вълнуващо средновековие — трима благородници проправят своя необичаен път през живота: добрата и лошата половина на разкъсания от турско гюле виконт Медардо; барон Козимо, който на дванайсет години се покатерва на един дъб, казва: „А пък аз вече никога няма да сляза!“, и удържа на думата си; ходещите бели доспехи с дъгоцветни пера, в които няма рицар на име Аджилулфо. Първият се стреми към цялост, вторият — към индивидуалност, третият — към съществуване: стремежи, които Калвино намира за водещи у всички хора: „Бих искал на тези истории да се гледа като на родословното дърво на предците на съвременния човек, в което всяко лице крие по някоя черта от лицата на заобикалящите ни сега, ваши черти, мои черти.“ „Съвършено е възможно Калвино изобщо да не е човешко същество, а планета, нещо като планетата Соларис от прекрасния роман на Станислав Лем. Соларис, подобно на Калвино, притежава властта да прониква до най-дълбоките кътчета на човешките умове и да изважда поривите им наяве. Когато четеш Калвино, постоянно те връхлита усещането, че той пише това, което винаги си знаел, само дето никога по-рано не си мислил. Това е наистина влудяващо, но за щастие ти си прекалено зает да се смееш, за да загубиш ума си.“ (Салман Рушди) Итало Калвино се ражда през 1923 г. в Сантяго де лас Вегас, Куба, но отрасва в Сан Ремо, Италия. Преди Втората световна започва да учи аграрно инженерство във Флоренция, по време на войната партизанства из лигурските планини, след нея се дипломира по литература в Торино, с работа върху Джоузеф Конрад. Първия си роман публикува на 24 години, литературен кръстник му е Чезаре Павезе. През 50-те и 60-те става известен с „Разполовеният висконт“, „Италиански приказки“, серията разкази за Марковалдо, космическите комедии. Заселва се в Париж, сприятелява се с Реймон Кьоно и през 1973-а се присъединява към неговата „работилница за потенциална литература“, Oulipo. През 70-те се появяват „Невидимите градове“, „Замъкът на пресичащите се съдби“, „Ако пътник в зимна нощ“. Отива си ненадейно през 1985-а, в едно градче на тосканското крайбрежие, където е отишъл да подготви курс от лекции по теория на литературата за Харвард.
1 ... 80 81 82 83 84 85 86 87 88 ... 163
Перейти на страницу:

В тези необичайни дървесни салони Козимо бе приет с гостоприемна важност. Предлагаха му кафе, после веднага започваха да разговарят за своите дворци, изоставени в Севиля и Гранада, за своите владения, хамбари и конюшни и го канеха да ги посети в деня, в който се надяваха да възвърнат честта си. За краля, който ги бе прокудил, говореха едновременно с фанатична ненавист и преклонение, като успяваха понякога да прокарат точна граница между човека, срещу когото се бореха техните фамилии, и кралската титла, на чийто авторитет той дължеше своя собствен. Друг път обаче нарочно обединяваха двете противоположни гледни точки в общо настроение. Затова всеки път, щом се отвореше дума за монарха, Козимо не знаеше как да се държи.

От всички жестове и слова на изгнаниците лъхаше тъга и печал, която отчасти отговаряше на тяхната природа, отчасти на целенасочено решение, както става понякога при онези, които се борят за недооформена в убежденията им кауза и се опитват да го компенсират с достолепно поведение.

У девиците — които на пръв поглед се сториха на Козимо всичките малко космати и мургави — се прокрадваха палави искрици, винаги овладявани навреме.

Две девици, седнали на насрещни чинари, играеха бадминтон — так-так. После вик — перцето беше паднало на улицата! Донасяше им го едно гаменче от Оливабаса и за да го качи, получаваше две песети.

На последното дърво, един бряст, стоеше старец на име Ел Конде, без перука, със захабени дрехи. С приближаването си отец Сулписио сниши глас и Козимо се почувства длъжен да стори същото. От време на време Ел Конде отместваше с ръка някой клон и поглеждаше към извивката на хълма и на места раззеленената, на места гола равнина, която се изгубваше в далечината.

Сулписио разказа шепнешком на Козимо историята на неговия син, задържан в тъмниците на крал Карлос и изтезаван. Козимо осъзна, че докато всички тези испански аристократи уж се правеха на изгнаници, а се налагаше нерядко да си припомнят и да си повтарят по каква причина са се озовали тук, единствен този старец страдаше истински. Жестът с отместването на клона, като че ли в очакване да изникнат други земи, реенето на погледа по вълнистата шир сякаш с надеждата той да не опре в хоризонта, а да успее да зърне една толкова далечна страна, беше първият истински изгнанически признак, който Козимо виждаше. И разбра колко беше важно за тези благородници присъствието на Ел Конде, като че то придаваше смисъл на борбата им и ги държеше единни. Тъкмо той, може би най-бедният и със сигурност най-слабо влиятелният измежду тях в родината си, им казваше за какво да страдат и да се надяват.

Като приключи посещенията, Козимо забеляза на една елша момиче, което не бе видял дотогава. С два скока се озова там. Девойката бе с прекрасни очи с цвят на синчец и благоуханна кожа. Държеше ведро.

— Как стана тъй, че уж се запознах с всички, а не ви видях?

— Бях за вода на кладенеца. — И се усмихна.

От наклоненото ведро се изсипа вода. Той й помогна да го изправи.

— Значи, вие слизате от дърветата?

— Не, има една крива череша, която хвърля сянка върху кладенеца. Оттам спускаме ведрата. Елате!

Тръгнаха по един клон, прехвърлиха оградата на някакъв двор. Тя го поведе към черешата. Отдолу беше кладенецът.

— Виждате ли, бароне?

— Откъде знаете, че съм барон?

— Знам всичко — усмихна се девойката. — Моите сестри веднага ме уведомиха за визитата.

— Онези, дето играят на бадминтон?

— Ирена и Раймунда, точно те.

— Дъщерите на дон Фредерико?

— Да…

— А вашето име?

— Урсула.

— Вие се придвижвате по дърветата по-добре от всеки друг.

1 ... 80 81 82 83 84 85 86 87 88 ... 163
Перейти на страницу:
0
Сюжет
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Атмосфера
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Главный герой
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Общее впечатление
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
Итоговая оценка: 0.0 из 10 (голосов: 0 / История оценок)