Электронная книга - «Нашите предци [bg]». Краткое содержание книги:
През 50-те години на ХХ век ненадминатият Итало Калвино („Ако пътник в зимна нощ“ — ИК „Колибри“, 2008, „Американски лекции“ — ИК „Колибри“, 2012) пише трилогията „Нашите предци“, в която дава воля на чувството си за хумор и на желанието си за игра, и демонстрира отличните си познания за приказките, добити след дългогодишни занимания с италианското фолклорно наследство. „Разполовеният виконт“ (1952), „Баронът по дърветата“ (1957) и „Несъществуващият рицар“ (1959) са три независими новели, в които — в едно смътно и смутно, но славно и вълнуващо средновековие — трима благородници проправят своя необичаен път през живота: добрата и лошата половина на разкъсания от турско гюле виконт Медардо; барон Козимо, който на дванайсет години се покатерва на един дъб, казва: „А пък аз вече никога няма да сляза!“, и удържа на думата си; ходещите бели доспехи с дъгоцветни пера, в които няма рицар на име Аджилулфо. Първият се стреми към цялост, вторият — към индивидуалност, третият — към съществуване: стремежи, които Калвино намира за водещи у всички хора: „Бих искал на тези истории да се гледа като на родословното дърво на предците на съвременния човек, в което всяко лице крие по някоя черта от лицата на заобикалящите ни сега, ваши черти, мои черти.“ „Съвършено е възможно Калвино изобщо да не е човешко същество, а планета, нещо като планетата Соларис от прекрасния роман на Станислав Лем. Соларис, подобно на Калвино, притежава властта да прониква до най-дълбоките кътчета на човешките умове и да изважда поривите им наяве. Когато четеш Калвино, постоянно те връхлита усещането, че той пише това, което винаги си знаел, само дето никога по-рано не си мислил. Това е наистина влудяващо, но за щастие ти си прекалено зает да се смееш, за да загубиш ума си.“ (Салман Рушди) Итало Калвино се ражда през 1923 г. в Сантяго де лас Вегас, Куба, но отрасва в Сан Ремо, Италия. Преди Втората световна започва да учи аграрно инженерство във Флоренция, по време на войната партизанства из лигурските планини, след нея се дипломира по литература в Торино, с работа върху Джоузеф Конрад. Първия си роман публикува на 24 години, литературен кръстник му е Чезаре Павезе. През 50-те и 60-те става известен с „Разполовеният висконт“, „Италиански приказки“, серията разкази за Марковалдо, космическите комедии. Заселва се в Париж, сприятелява се с Реймон Кьоно и през 1973-а се присъединява към неговата „работилница за потенциална литература“, Oulipo. През 70-те се появяват „Невидимите градове“, „Замъкът на пресичащите се съдби“, „Ако пътник в зимна нощ“. Отива си ненадейно през 1985-а, в едно градче на тосканското крайбрежие, където е отишъл да подготви курс от лекции по теория на литературата за Харвард.
Затова по едно време моето перо се втурна да тича. То тичаше към него; знаеше, че той ще дойде скоро. Стойността на страниците се мери по това, дали когато ги обръщаш, се натъкваш на живота, който тласка и разбърква всичко в книгата. Перото бърза, тласкано от същата оная радост, която тe кара да тичаш по пътищата. Всяка глава, която започваш и още не знаеш каква история ще разкаже, е като ъгъла, покрай който ще свиеш, когато излезеш от манастира, и гадаеш дали ще те отведе пред някой змей, пред конна орда, пред омагьосан остров или пред някоя нова любов.
Тичам, Рамбалдо! Дори не се сбогувам с игуменката. Те вече ме познават и знаят, че след сражения, прегръдки и заблуди аз пак се връщам в този манастир. Но сега ще бъде по-различно!.. Ще бъде!..
След като дълго разказвах за миналото и се вълнувах от настоящето и неговите бурни епизоди, ето, о, бъдеще мое, най-сетне възседнах твоя кон. Какви ли нови знамена ще издигнеш срещу мен от кулите на все още непостроени градове? Какви ли пушеци на опустошение ще видя да се вият над замъците и градините, които обичах? Какви ли неочаквани златни векове ми подготвяш ти, ключарю на скъпо платени съкровища, ти, мое царство, което занапред ще трябва да завладявам, ти, бъдеще непокоримо…