Двор от крила и разруха

Вкопчих се в ръката му, усещайки мазолите по нея, резултат на тежък труд. Не, нямаше да му позволя да носи бремето на тази война сам. Сам да плати цената.

Рис надникна към отворените порти — към загърнатата в роба, закачулена фигура, която търпеливо чакаше в сенките отвъд прага. Всяко сухожилие, всяка кост в тялото ми се скова, когато съзрях светлата роба, диадемата с прозрачен син камък, поставена върху качулката, парчето плат, което можеше да се спуска пред очите…

Жрица.

— Това е Клото — представи я спокойно Рис, пускайки ръката ми, за да ме отведе при жрицата. Допирът на дланта му върху кръста ми показваше, че осъзнава колко би могла да ме смути подобна среща. — Тя е една от десетките жрици, които работят тук.

Клото сведе глава в поклон, без да пророни и дума.

— Не знаех… не знаех, че жриците имат право да напускат храмовете си.

— Библиотеката е един вид храм — подсмихна се иронично Рис. — Но тукашните жрици… — Като стъпихме в библиотеката, изведнъж грейнаха златни светлини… сякаш Клото бе седяла в пълна тъмнина, преди ние да се появим. — Те са различни. Уникални.

Тя килна глава, като че думите му я изненадаха приятно. Лицето й остана в сянка, а финото й тяло — изцяло скрито в светлата, силно разкроена роба. Излъчваше притихналост, а в същото време около нея танцуваше духовита живост.

Рис й се усмихна топло.

— Намерихте ли книгите?

Чак когато Клото поклати глава наляво-надясно, сякаш да каже: „Отчасти“, осъзнах, че или не може да говори, или отказва. Тя махна наляво — към самата библиотека.

Откъснах очи от нямата жрица, за да я погледна.

Не беше като гигантските зали в някои имения. Нищо подобно.

Беше…

Все едно някой грамаден звяр бе изкопал дупка в основата на планината, оформяйки яма, която навярно стигаше чак до тъмното сърце на света. По стените на зейналата дупка, издълбана в планината, в безкрайна спирала се виеха, ниво след ниво, рафтове, книги и читални, водещи право към мастилената чернота. Закрачих бавно към резбования каменен парапет над бездната и видях, че купчините ценни томове на всеки от етажите навлизат надълбоко в скалата, досущ като спици на гигантско колело.

И из цялата яма отекваше шумолене на хартия и пергамент, все едно хиляди нощни пеперуди пърхаха с крилца.

Тихо, а толкова живо място. Будно и тътнещо, и преливащо от енергия, сякаш някой звяр с множество крайници се трудеше неспирно. Щом вдигнах поглед, открих, че още нива се извисяват към Дома на Ветровете. А отдолу ни дебнеше непрогледен мрак.

— Какво има на дъното? — попитах, когато Рис застана до мен, долепил рамо до моето.

— Веднъж предизвиках Касиан да литне до долу и да провери.