В долината на смъртта
- Автор: Май Карл
- Серия: deutsche herzen, deutsche helden #2
- Год: 1994
- Язык: болгарский
- Год: Издателство «КАЛЕМ — 90»
- Переводчик: Любомир Спасов
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «В долината на смъртта». Краткое содержание книги:
Уил направи физиономия, сякаш току-що е намерил решението на някоя мъчна математическа задача.
— Zounds! Това действително е най-доброто и най-умното, което можеш да сториш.
— Значи ние двамата отдясно — кимна Сам е доволство. Винету бе слушал мълчаливо.
— Не двама, а трима мъже — каза простичко. — Винету ще бъде кормилото.
Сам се обърна към него.
— Кормилото? Как тъй?
Апачът само сви рамене, сякаш някое дете не разбираше, че две и две е четири.
— Ти да не би да разбра какво иска да каже? — попита Сам Олд Файерхенд.
— Много добре.
— Heavens! За вас е необходимо само единият да кихне от луната, за да извика другият вече от слънцето «Наздраве!». Хи-хи-хи-хи!
— Той има предвид някакъв сал.
— Тъй ли? Че нали имаме буксирна лодка.
— Можем да вземем и нея, но от кормилото все така няма как да се възползваме. Вместо него вождът иска да се прикачи отзад. Хората, които се укриват от нас, не бива да ни видят, като приближаваме. Ето защо ще предрешим сала или лодката.
— Behold! Сега ми просветна, мастър Огнена ръка! Отлично! Вземаме буксирната лодка и я преобличаме с тръстика и шавар. Тя трябва да изглежда като купчина изтръгната крайбрежна растителност. Та нали често минават такива купчини. Пъхаме се под нея, а отзад се залавя апачът!
— Това имах предвид. Откъм брега трябва да се оставят две малки отверстия, през които ще правим наблюденията си. Но откъм водата плавателният съд ще бъде открит, за да можем да дадем на яхтата знак. Сега нека пристанем и приготвим буксирната лодка!
Яхтата се насочи напреко на течението към другия бряг. Мъжете насъбраха клони, тръстика, камъш и мъх за изготвяне камуфлажа на лодката.
През това време яхтата лежеше в дълбоките сенки на дърветата, които простираха клони далеч над палубата, така че от отсрещния бряг нямаше как да бъде забелязана.
Всички се бяха заловили за работата и само машинистът се намираше на борда. Той се бе качил от машинното отделение на палубата, за да поеме глътка чист въздух. Тъкмо бе плъзнал поглед към другия бряг и изведнъж се сепна.
— Хей! — провикна се. — Какво се задава там отсреща? Да не би някоя морска змия. Всички очи се отправиха към левия бряг. Една тънка тъмна змия, състояща се от отделни, ясно различими прешлени се придвижваше с извивки по реката към отсамния бряг. Главата на рептилията бе изминала вече четвъртината от речната ширина.
— Трябва да са хора, а? Ездачи? — попита Сам.
— Така изглежда — отговори Олд Файерхенд. — Нека видим!
Дейвид Линдсей бе долепил далекогледа си до очите.
— Не зная каква е тази работа — каза той. — Змията се състои от отделни брънки, които са тъмни и наподобяват нашарени кратуни. Yes.
— Индианци! — извика Сам.
— Да, индианци — потвърди Олд Файерхенд, когато доближи своята тръба до очите.
Винету огледа змията с невъоръжени очи.
— Уф! Апачите и марикопите!
— Какво, апачите вече тук? — удиви се Сам. — Egad! Идват ни тъкмо навреме!
— Ние се намираме почти на ширината на Олив сити, който им определих като място за преминаване — отвърна Олд Файерхенд. — Трябва доста усилено да са яздили.
В този миг чуха три пъти, бързо едно след друго, крясъка на белоглавата чайка. Движенията на змията тутакси секнаха. Още три пъти се разнесе крясъкът и главата на змията се насочи обратно.
— Съгледвачът — каза Олд Файерхенд. — Той ни е забелязал, не знае, че сме приятели, понеже не познава яхтата и сега даде предупредителен сигнал. Нека Винету успокои хората си!
Преди да прехвърлят някоя река, индианците винаги изпращат първо един или няколко мъже да разузнаят местността. Апачите и марикопите бяха постъпили по същия начин. Съгледвачът беше намерил района за безопасен и дал знака за преминаване. Впоследствие мъжът бе съгледал яхтата — почти невидима под зеления покрив на сведените клони и с повторния крясък на чайката даде на своите сигнал за връщане, който те незабавно последваха.
Винету постави два пръста до устата и наподоби крясъка на орела.
Главата на змията наново замря. Още един такъв крясък и тя се обърна пак назад в първоначалното си направление. И по същото време от крайбрежната гора прозвуча едно високо, пронизително «Хи-и»
— Хи-и! — отговори Винету.
Няколко мига по-късно измежду дърветата пристъпи един апач. Беше Пъргавия елен, синът на Силната ръка, който първо бе искал да отиде с Гълъбицата на вековната гора до Грейнит стейшън, ала в крайна сметка се бе присъединил към войните. Двамата — той и Винету — се бяха разпознали по бойния вик.