В долината на смъртта

Ето как минаваше времето в чакане и опасения. Въпреки че не можеха нищо да видят, те все пак усетиха, че отвън водата вече не прошумява, така че плавателният съд навярно бе спрял в някой залив.

— Искат да ни свалят тук на сушата — каза Елми.

— Нека само опитат!

— Да се браниш ли възнамеряваш? Малко смисъл ще има от това. Те при всички случаи имат едно много добро средство да ни укротят. Просто ще ни оставят затворени тук, докато гладът и жаждата ни принудят да им кажем някоя добра приказка.

— По-добре да чезна от изнемога! Ако се канят това да дочакат, ще има дълго да киснат тук.

— Тогава ще намислят някоя друга проклетия. Но може би междувременно ще дойде помощ, защото Олд Файерхенд сигурно ни търси.

— Прави го! И също така сигурно е, че в Грейнит стейшън ще научи всичко. Той ще преследва лодката.

— С какво? Та нали там нямаше друга.

— Мъж като него все ще намери методи и средства. Аз имам крепката увереност, че ще дойде насам. И ако тези останат тук, той ще ги намери. Само по тази причина не бива да си въобразяват, че ще ни уморят от глад. Напротив, те ще се стремят час по-скоро да ни отведат на сушата, а тогава ние ще… слушай!

— Стълбите скърцат.

— Някой идва.

— Какво ще правим?

— Ако влезе, горко му на обесника! Ще пречукам кучето с веригата!

Уолкър беше този, който слизаше. Той мина преднамерено шумно край вратата и си намери някаква работа във второто отделение на трюма. Чуваше как тътрузи насам-натам някакъв предмет. После от лука прозвуча глас — беше на Ролан.

— Мастър Уолкър! Мастър Уолкър!

— Какво има?

— Бързо горе?

— Защо?

— Приближават индианци… апачи!

— Глупости!

— Не са глупости! Хофтър ги откри… промъкват се насам!

— Damned! Отблъсквайте се бързо от сушата! Навътре в реката!

Уолкър хукна нагоре. Но едва ли бе съумял да излезе от люка, когато горе се разнесе многогласен вой, а после палубата затрепери под нозете на биещите се.

— Спасени сме! — провикна се Уилкинс радостно. — Сигурно е Олд Файерхенд с апачите!

— Слава Богу! — пригласи Елми. Уилкинс стоеше посред помещението, заслушан в битката.

— Нещо не се стреля! — каза учуден.

На него, който все пак познаваше привичките на червенокожите, това обстоятелство нямаше как да не му направи впечатление. Мнимото нападение над лодката се извършваше без изстрели, тъй като те биха могли да привлекат някого, но бойният крясък на индианците, от който заради пленниците не можеха да се откажат, бе в състояние да обърне внимание на случайно намиращи се наблизо хора върху платноходката.

— Апачите нападат тъкмо по своя маниер — отбеляза Елми.

— Определено. Те са се промъкнали безшумно и са пуснали в ход само ножа и томахока… след броени мигове ще бъдем свободни!

Изглежда имаше право. Буйствата престанаха. Някой затрополя надолу по стълбата и извика:

— Има ли тук още бледолики?