В долината на смъртта

Индианците вдигнаха пленниците и ги замъкнаха на сушата. Белите ги последваха.

Уолкър подаде ръка на Хофтър.

— Остани със здраве, мастър! Но запомни каквото ти казах: за всичко, случило се от вчера насам, никой не бива да узнае нещо. Попитай сеньорита Миранда. Тя ще потвърди, че в такива неща аз от шега не разбирам! Ще дойда значи да я взема от теб в Грейнит стейшън! Довиждане!

Уолкър скочи на брега и последва другите.

Хофтър зяпна слисан след него, защото Уолкър бе оставил да падне маската на вежливостта, която до този момент въпреки всичко беше запазвал.

— Каква ненавистна физиономия направи! — каза на Миранда. — Изглеждаше досущ, сякаш ще му е най-приятно за сбогуване да ме угости с някое ръгване на ножа си.

— Уолкър от някога си е бил сприхав и намръщен. Това ей е залегнало в природата му и ти не бива да му връзваш кусур.

Поклащайки глава, той се обърна към нея.

— Макар в крайна сметка да разбирам всичко, Миранда, за мен това е една загадка.

— Кое?

— Как ти с твоята деликатност си съумявала да живееш до днес в неговото общество!

Тя сведе с престорена свенливост клепки.

— О-ох — промълви тихо, — какво знаеш ти за това какви неща понякога е принудена да търпи една слаба девойка, когато е бедна!

Той поиска да я сключи в обятията си, ала се опомни.

— Не им хващам вяра на тези обесници! — извика. — И искам да знам какво ще предприемат с оня мъж и дъщеря му! Тая работа хич вече не мяза наистина на любовна история!

Понечи да напусне борда, ала Миранда го задържа.

— Не го прави! Остани тук! Забележат ли, че ги следваш, ще те застрелят!

— Ще се пазя да не ме видят!

Кормчията приближи.

— Прощавай, мастър! Знаеш, че винаги съм бил по волята ти… този път обаче мисля, че извършихме една голяма глупост. Тая история с отвличането си беше измислица.

— Смяташ ли?

— Разбира се! Та това ще види всяко дете. Старият Уилкинс ми се стори почтен мъж, а мис въобще не създаваше впечатление, като да се радва, че тайният й любим се намира наблизо. И освен това какво общо имаха червенокожите с тая работа?

— Не зная!

— Аз също, но знам, че заради това пътуване като нищо можем да попаднем в кухнята на Дявола. Знаеш ли кое считам за най-доброто?

— Е? — попита Хофтър и погледна кормчията със свито сърце.

— Да не се мяркаме пред парната яхта. Трябва да я отбягваме.

— А ако въпреки всичко ни спипа, какво ще кажем?

— Истината.

— Това ми е приятно. Лъжите само биха ни навредили. В такъв случай ще ни е от полза, ако съумеем да дадем някои сведения за местонахождението на пленниците. Ето защо предлагам да се поразходим на известно разстояние след червенокожите, за да видим как ще тръгнат нещата.