Проклетата кауза

— Дръж ръцете си така, че да мога да ги виждам непрекъснато — нареди той с висок, авторитетен глас. — Сега ми дай шофьорската си книжка. Бавно.

Застанах от другата страна на колата. Видях кой е нахалникът, преди Марино да разгледа документите и снимката му.

— Добре, детектив Роше — каза Марино, надвиквайки шума от движението. — Странно е, че налетяхме на вас. Или по-скоро е обратното — допълни той строго. — Излез от колата. Веднага. Имаш ли оръжие?

— Между седалките е. Вижда се ясно — отговори Роше спокойно.

После бавно излезе от колата. Беше висок и слаб, облечен в анцуг, дънково яке и ботуши. Носеше голям водолазки часовник. Марино го завъртя и му нареди отново да държи ръцете си пред погледа му. Стоях и ги наблюдавах, а Роше бе фокусирал върху мен тъмните си очила, с изкривена усмивка на лицето.

— Е, я ми кажи, детектив Роше — започна Марино, — за кого шпионираш днес? Възможно ли е да си говорил по телефона с капитан Грийн? Сигурно си му разказал къде ходихме днес и какво правихме, да не говорим за това колко ни уплаши, когато те забелязахме да ни следиш, а? Или си толкова очебиен само защото си тъпо копеле?

Роше не отговори, само го изгледа ледено.

— И с Дани ли постъпи по същия начин? Обадил си се в сервиза, представил си се за доктор Скарпета и си поискал да научиш нещо за колата си. После си предал информацията нататък по линията, но за твое съжаление докторката не шофираше колата си онази нощ. А сега на хлапето му липсва половината глава, защото някой тъп наемник не е знаел, че доктор Скарпета е жена или пък е объркал Дани с главния съдебен лекар.

— Не можеш да докажеш нищо — каза Роше с подигравателна усмивка.

— Ще видим какво може да се докаже, когато се снабдя с телефонните ти сметки — отвърна Марино и се премести по-близо до Роше, така че големият му корем почти докосваше детектива. — А когато открия нещо, ти ще започнеш да се притесняваш за нещо повече, отколкото за шофьорско нарушение. Ще закова хубавия ти задник най-малко за съучастие в убийство. Това ще ти донесе около петдесет годинки. А междувременно — посочи Марино с дебелия си пръст към лицето му — по-разумно ще е да не ми се мяркаш наоколо. Не ти препоръчвам да се доближаваш и до доктор Скарпета. Не си я виждал, когато е ядосана.

Марино взе радиото си и повтори заповедта да изпратят полицай на мястото. Още докато говореше, на шосето се появи полицейска кола. Тя спря зад нас и униформена полицайка от Ричмънд излезе от нея. Тръгна към нас бързо, а ръката й дискретно покриваше пистолета й.

— Добър ден, капитане — поздрави тя и нагласи звука на радиото си. — Какъв е проблемът?

— Е, сержант Шрьодер, изглежда, този човек ме следеше през по-голямата част от деня — отговори Марино. — За съжаление бях принуден да натисна спирачката, защото едно бяло кученце тичаше пред колата ми, а този ме удари отзад.