Кръстоносните походи през погледа на арабите

Уплашени от поражението, разказва Ибн ал-Атир, франджите изпратиха при Раймонд патриарха, свещеници и монаси, както и много рицари, които горчиво го упрекнаха за съюза му със Салахеддин. Те му казаха: „Вероятно си приел исляма, иначе нямаше да можеш да понесеш станалото. Не би приел мюсюлмани да преминат през твоята територия, да избиват тамплиери и хоспиталиери и да се оттеглят с взетите от тях пленници, без ти да се опиташ да им се противопоставиш“. Собствените войници на графа, тези от Триполи и Тивериада, му отправиха същите упреци, а патриархът заплаши да го анатемоса и да разтрогне брака му. Подложен на целия този натиск, Раймонд се уплаши. Той помоли за прошка и се разкая. Те му простиха, помириха се с него и го накараха да предостави войските си на разположение на краля, както и да участва в борбата срещу мюсюлманите. И графът тръгна с тях. Тогава франджите събраха войските си, конници и пешаци, близо до Акра, и поеха с бавна крачка към село Сафурия.

В лагера на мюсюлманите разгромът на военните религиозни ордени, от които се страхуват и които са единодушно ненавиждани, донася вкуса на победата. Емири и войници нямат търпение да премерят сили с франджите. През юни Саладин събира всичките си войски в средата на пътя между Дамаск и Тивериада: две хиляди конници преминават пред него, без да се броят пешаците и опълченците. От седлото на коня си султанът изкрещява бойния лозунг, подет като ехо от хиляди зейнали гърла: „Победа над врага Божи“!

Саладин е направил спокоен анализ на обстановката пред собствения си генерален щаб: „Случаят, който ни се предоставя, може би никога няма да се повтори. По мое мнение мюсюлманската армия трябва да нападне всички неверници в боен ред. Трябва решително да започнем джихада преди войските ни да се разпръснат“. Онова, което султанът иска да избегне, е васали и съюзници да си тръгнат по домовете с настъпващия през есента край на сезона на битките, преди още да е извоювал решителната си победа. Но франджите са изключително предпазливи воини. Няма ли да се опитат да избегнат боя, когато видят строените мюсюлмански сили?

Саладин решава да им скрои клопка и моли Бога те да се хванат в нея. Той се отправя към Тивериада, превзема града за един ден, нарежда да бъдат запалени множество пожари и обсажда цитаделата, в която живее графинята, съпруга на Раймонд, и шепа бранители. Мюсюлманската армия е напълно в състояние да сломи съпротивата им, но султанът възпира хората си. Трябва бавно да усилват натиска, да се преструват, че се готвят за последна атака и да чакат реакция:

Когато франджите научиха, че Саладин е превзел и опожарил Тивериада, разказва Ибн ал-Атир, те се събраха на съвет. Някои предложиха да настъпят срещу мюсюлманите, за да ги разбият и не им позволят да превземат цитаделата. Но Раймонд се намеси: „Тивериада е моя, им каза той, и собствената ми жена е обсадена вътре. Но аз съм готов да приема цитаделата да бъде превзета и жена ми да бъде пленена, ако офанзивата на Саладин спре дотук. Защото, Господ ми е свидетел, виждал съм много мюсюлмански армии в миналото и никоя не е била по-многочислена, нито по-силна от тази, с която разполага днес Саладин. Нека избегнем да мерим сили с него. Винаги можем да си върнем Тивериада и да платим откуп, за да освободим нашите“. Но княз Арнат, господар на Керак, му каза: „Опитваш се да ни изплашиш като описваш силата на мюсюлманите, защото ги обичаш и предпочиташ приятелството им. Иначе нямаше да говориш такива думи. А щом твърдиш, че са много, аз ще ти кажа: огънят не се страхува от количеството дърва за горене“. Тогава графът отговори: „Аз съм с вас, ще направя както искате, ще се бия на ваша страна, но ще видите какво ще стане“.