Кръстоносните походи през погледа на арабите
- Автор: Маалуф Амин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любляна Гоцева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кръстоносните походи през погледа на арабите». Краткое содержание книги:
Източник: http://aminmaaloufwebsite.ifrance.com/croisades-bulgare.htm
Година и половина по-късно, на 18 юни 1183, Саладин тържествено влиза в Алеп. Отсега нататък Сирия и Египет са едно цяло — не само на теория както по времето на Нуреддин — но и на практика под неоспоримата власт на аюбидския владетел. Странно нещо, но появата на мощната арабска държава, която с всеки ден все по-плътно ги обкръжава, не успява да накара франджите да се сплотят. Напротив. Докато кралят на Ерусалим, жестоко обезобразен от проказата, става все по-немощен, два враждуващи клана си оспорват властта. Първият, склонен на споразумение със Саладин, е ръководен от Раймонд, граф на Триполи. Вторият, крайно настроен, има за свой изразител Реналд Шатийонски, бивш княз на Антиохия.
Силно мургав, с орлов нос, говорещ свободно арабски, внимателен читател на ислямските книги, Раймонд би минал за обикновен сирийски емир, но високият му ръст издава западния му произход:
Нямаше измежду франджите, разказва Ибн ал-Атир, мъж по-смел и по-мъдър от господаря на Триполи, Раймонд Ибн Раймонд ас-Санджили, потомък на Сен-Жил. Но той бе твърде амбициозен и силно желаеше да стане крал. За известно време бе регент, но бързо бе отстранен. В сърцето си изпита такава ненавист, че писа на Салахеддин, застана на негова страна и го помоли да му помогне да стане крал на франджите. Салахеддин се зарадва и побърза да освободи рицарите от Триполи, които бяха в плен на мюсюлманите.
Саладин следи внимателно тези раздори. Когато воденото от Раймонд „ориенталско“ течение е на път да победи в Ерусалим, той става сговорчив. През 1184 година Балдуин IV навлиза в последния стадий на проказата. Месото върху стъпалата и бедрата му увисва, погледът му е безжизнен. Но не му липсва нито смелост, нито разум и той се доверява на графа на Триполи, опитващ се да установи добросъседски отношения със Саладин. Андалузкият пътешественик Ибн Джубайр, посетил Дамаск през същата година, с изненада установява, че въпреки войната керваните сноват необезпокоявани между Кайро и Дамаск, прекосявайки земите на франджите. Християните, пише той, карат мюсюлманите да заплащат такса, с която не се злоупотребява. Християнските търговци на свой ред заплащат мита върху стоките, когато преминават през мюсюлманска територия. Военните воюват, но народът живее в мир.
Саладин не само че не бърза да сложи край на съжителството, но дори е склонен да отиде и по далеч по пътя на мира. През март 1185 година умира на двадесет и четири години прокаженият крал, като оставя престола на своя племенник Балдуин V, тогава шестгодишен, а регентството на графа на Триполи, който знае, че му е необходимо време, за да укрепи властта си и изпраща пратеници в Дамаск с молба за примирие. Саладин съзнава, че е в състояние да започне решителна битка срещу западните рицари, но приема да сключи четиригодишен мир, с което доказва, че не търси сблъсък на всяка цена.
Но когато детето-крал умира година по-късно, през август 1186, ролята на регента е поставена под въпрос. Майката на малкия монарх, обяснява Ибн ал-Атир, се бе влюбила в един франдж, наскоро пристигнал от Запад, някой си Ги. Тя се бе омъжила за него и след смъртта на детето постави короната на главата на съпруга си, извика патриарха, свещениците, монасите, хоспиталиерите, тамплиерите, бароните, извести ги, че е предала властта на Ги и ги закле да му се подчиняват. Раймонд отказа и предпочете да се споразумее със Салахеддин. Въпросният Ги е крал Ги Лузинянски, напълно безличен красавец, лишен от каквито и да е политически или военни умения, винаги готов да възприеме мнението на последния си събеседник. Той е само кукла на конци в ръцете на „ястребите“, предвождани от „бринс Арнат“, Реналд Шатийонски.
След кипърското приключение и безчинствата си в Северна Сирия последният прекарва петнадесет години в затворите на Алеп, преди да бъде освободен през 1175 година от сина на Нуреддин. Пленничеството само е засилило недостатъците му. По-фанатичен, по-лаком и по-кръвожаден от когато и да било, Арнат ще предизвика сам много повече омраза между араби и франджи отколкото десетилетия войни и кръвопролития. След пускането си на свобода той не успява да си върне Антиохия, където властва зет му Боемунд III. Така че заживява в Ерусалимското кралство, където побързва да се ожени за една млада вдовица, донесла му в зестра земите, разположени източно от река Йордан — могъщите крепости Керак и Шаубак. Сдружил се с тамплиерите и мнозина новодошли рицари, той започва да упражнява все по-голямо влияние над ерусалимския кралски двор, ограничавано за известно време единствено от Раймонд. Политиката, която се опитва да наложи, е сходна с тази от времето на първото франкско нашествие: постоянна борба срещу арабите, безогледни грабежи и кланета, покоряване на нови територии. За него всеки опит за споразумение, всеки компромис е равен на предателство. Той не се чувства обвързан от никакво примирие, от никаква дума. Нима нещо значи дадената на неверници клетва? — обяснява той цинично.