История на Българското възраждане
- Автор: Стоянов Иван
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «История на Българското възраждане». Краткое содержание книги:
Изданието може да бъде полезно и на докторанти, специалисти по история и всички, които проявяват интерес към събитията и процесите от българската история през XVIII и XIX век.
Датирането в изложението е по стар стил — практиката, която по това време се използва в Европейския изток. За да се получи датиране по нов стил, за XIX век се прибавят 12, а за XX век — 13 дни.
В Белград Каравелов пристъпва към реализиране на проекта от 1861–1862 г. През май-юни 1867 г. основава Български комитет, в който по-известните личности са Иван Кулин, Ильо Марков, Цеко Петков, Найден Пешов, Еремия Българов. Комитетът на Каравелов и неговият създател споделят изцяло четни-ческата тактика. Това се доказва категорично от устава на организацията, озаглавен „Закон и наредба“, който в общи линии третира същите въпроси, намерили място в „Закона за народните горски чети…“ на Г. С. Раковски. На 1 юни 1867 г. Каравелов издава „Прокламация“ до българския народ, с която го призовава да се вдигне на оръжие.
В Сърбия Л. Каравелов се сближава със сръбската либерална младеж. Идеите на сръбските либерали дават своето отражение върху по-нататъшното оформяне на неговите възгледи. Тук окончателно се доизбистря виждането му за южнославянската федерация, която той разбира като съюз между българи и сърби. В това държавно обединение всеки народ ще си има отделни закони, отделен език, литература и училища. Върховната власт ще бъде обща — в парламента ще участват по равно число представители на двата народа, а начело на държавата ще бъде княз М. Обренович, който ще назначава еднолично висшите служители и администратори. Следователно през 1867 г. политическият идеал на Каравелов е свързан с парламентарната монархия. Явно идеята на славянофилите, че монархията е най-удачната държавна форма на управление за славянските народи, е все още доминираща в неговия политически светоглед.
В края на 1867 г. Каравелов е изгонен от Сърбия. В началото на 1868 г. се установява в Нови Сад — Австро-Унгария, но и тук не се задържа дълго. Заподозрян в съучастничество при убийството на княз М. Обренович, той е арестуван и затворен в будапещенския затвор.
През сръбско-австрийския период Каравелов продължава да заимства идеи от големите европейски мислители. Той е привърженик на английските историци Бокл и Маколей и на френския философ Огюст Конт, според които идеите са основният двигател на човешката история. Върху формирането му продължават да влияят славянофилските идеи и идеите на А. Херцен от либералния период на неговата дейност. Това дава основание на акад. М. Димитров да заключи, че въпреки някои практически стъпки в областта на революционното дело Каравелов остава верен на своите европейски учители, че просветата е главен фактор на обществения прогрес.
В будапещенския затвор Л. Каравелов престоява 203 дни. През това време преосмисля изминатия път и на 1 януари 1869 г. завършва статията си „Мои братя“, публикувана през март във в. „Народност“. Статията има програмен характер. В нея на първо място се посочва значението на просветата, силата на знанието и съгласието за напредъка на българския народ. На второ място, той отхвърля идеята за дуализъм, тъй като турците, в условията на религиозния фанатизъм са неспособни за развитие. В статията се издига идеята за съюз между българи, сърби, румъни и гърци, но при пълно равенство и взаимно уважение. По отношение на държавното устройство той посочва за пример Швейцария и САЩ. „Погледайте на Швейцария и Америка и вие ще видите, че счастието човеческо се заключава не на скиптер и трон, не на корона и монархия, а на чиста човеческа слобода. А има ли по-счастлив народ от американците и швейцарците? Аз отговарям: «няма». А в Швейцария живеят три народа, които никак не приличат един на други по характера си: немци, италианци и французи. А в Америка живеят заедно петдесет народа и петдесет вери.“ По-нататък Каравелов говори за свобода лична, свобода народна, свобода пълна. Така в резултат на престоя му в „мъртвия дом“ той скъсва с идеята за монархията и прегръща републиканската форма на управление като най-прогресивна и пригодна за бъдещия съюз на балканските народи.
През пролетта на 1869 г. Л. Каравелов се установява в Букурещ и тук се изявява като една от най-дейните личности сред младата българска емиграция. Опитът на Добродетелната дружина да го привлече за редактор на проектирания в. „Отечество“ пропада, а шумният скандал между довчерашния славя-нофил и ръководството на дружината го налага като основна фигура в „Млада България“.
След скъсването със „старите“ Каравелов търси средства за издаването на вестник, който да изразява настроенията на революционното течение сред емиграцията. С материалната помощ на одеските българи Н. М. Тошков и В. Рашеев и на живеещите в Букурещ Д. Ценович и Н. Попович на 7 ноември 1869 г. той започва издаването на в. „Свобода“, който се превръща в орган на дейците, търсещи нови пътища за революционно действие. Около редакцията на вестника се формира политически кръг, в който се сливат двете струи на освободителното движение — революционно-демократичната и буржоазно-либе-ралната. В късната есен на 1869 г. този кръг дава живот на нова политическа организация — БРЦК, начело на която застава Л. Каравелов. Новият комитет всъщност се явява продължение на организациите на „младите“ от крилото на Г. С. Раковски и това на Ив. Касабов.