Пътешествие към Арктур
- Автор: Линдзи Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мая Горчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътешествие към Арктур». Краткое содержание книги:
— Страстта ги крепи.
Маскул отново се разсмя, но изпитваше странно смущение.
— Любовта на скалата към другата скала, така ли? — възкликна той развеселен.
— Няма нищо смешно, защото е точно така.
— Скоро ще ги поразгледаме отблизо. Зад тези планини е Баре, нали?
— Да — кимна Корпанг.
— А по-нататък е Океанът. Как се нарича той?
— Името му научават само онези, които умират край бреговете му.
— Толкова безценна ли е тайната му, Корпанг?
Бланчспел приближаваше западния хоризонт. До края на деня оставаха още повече от два часа. Около тях се смрачи. Падаше лека мъглица, която не беше нито влажна, нито студена. Веригата на Личсторм се виждаше като неясно петно на небето. Щипещият въздух беше натежал от електричество. Маскул почувства емоционална възбуда и изглеждаше, че при най-слабата външна причина ще загуби самоконтрол. Корпанг оставаше мълчалив с плътно стиснати устни.
Маскул продължаваше да се взира в една висока камениста грамада наблизо.
— Мястото е добро за наблюдателница. Все нещо ще забележим от върха.
Без да изчака мнението на спътника си, Маскул се закатери нагоре и след пет минути бе на върха. Корпанг го последва.
Оттук пред тях се разкри цялата местност, наклонена към морето, което беше просто далечна лъскава ивица вода. Но очите на Маскул се откъснаха от гледката и се задържаха на нещо дребно на три километра разстояние, подобно на кораб, който, увиснал само на няколко метра височина във въздуха, се носеше бързо към тях.
— Какво мислиш за това? — възкликна той стъписан.
Корпанг поклати глава, без да отговори.
След две минути летящото съоръжение беше намалило наполовина разстоянието до тях. Все повече заприличваше на кораб. Летежът му обаче не изглеждаше плавен, беше дори доста капризен и неравен. Носът му ту подскачаше нагоре-надолу, ту се местеше наляво-надясно. Маскул най-сетне забеляза на кърмата мъж и нещо подобно на мъртво животно, проснато в средата й. Щом леталото се приближи още, най-сетне се видя и плътната синя мъглица под и зад корпуса му. Въздухът пред носа, обърнат към тях, беше чист.
— Май пристига онова, което чакахме, Корпанг — подвикна Маскул. — Само че как ли въобще пътува?
Той поглади замислено брада и, страхувайки се, че ще ги подмине, застана върху най-високата скала, изрева силно и заръкомаха. Леталото, което вече беше само на неколкостотин метра, леко промени курса си и се насочи право към тях. Нямаше никакво съмнение, че летецът беше забелязал присъствието им.
Возилото намали скоростта си до бързината на пешеходец, но движенията му оставаха неравномерни. Формата му беше доста чудновата. На дължина стигаше шест метра, скосено след ъглестата кърма от двете страни до плоския кил отзад, широк един-два метра. Равното дъно на кораба се носеше едва на около три метра от земята. По него не се виждаха украшения. На борда се возеше само един пътник, а другата фигура, която бяха зърнали отдалеч, бе просто леш на някакво животно с големината на едра овца. Синята мъгла след кораба явно излизаше от святкащата точка в крайчеца на късата вертикална мачта, закрепена към кърмата. Щом возилото се приближи на няколко метра пред смаяните им погледи, пътуващият вътре мъж свали мачтата и покри блестящия връх с калъф. Постъпателното движение бе прекратено и корабът се разлюля насам-натам, без да се спуска, обгърнат в синята мъгла. Най-накрая широката му страна приближи скалистия хълм, на който стояха двамата мъже. Щурманът скочи на земята и се закатери към тях.
Маскул подаде ръка, за да му помогне, но той я отблъсна надменно — Беше млад мъж, среден на ръст. Носеше прилепнали към тялото кожени дрехи. Краката и ръцете му бяха съвсем обикновени, но торсът му беше непропорционално дълъг. Маскул никога не беше виждал по-голям и по-широк гръден кош от неговия. Безбрадото му лице имаше заострени и грозни черти и язвително ухилено изражение, с коси очи и вежди и щръкнали зъби. От челото му излизаше орган, който сякаш беше осакатен — от него беше останало само противната месеста основа. Имаше къса и рядка коса. Маскул не можеше да определи цвета на кожата му, който явно беше в такова отношение към джал като зеленото към червеното.
Щом стигна до върха, непознатият спря и, предизвикателно ухилен, заразглежда двамата мъже през полуспуснатите си клепачи. Маскул нямаше търпение да заговори, но не желаеше да е пръв. Разколебан, Корпанг стоеше назад.
— Кои сте вие? — попита накрая летецът. Силният му глас звучеше с пренеприятен тембър. На Маскул му прозвуча като голяма струя въздух, свистяща през тясно отвърстие.
— Аз съм Маскул, а приятелят ми се нарича Корпанг — отвърна той. — Той е от Треал, а мен не ме питайте откъде пристигам.