Пътешествие към Арктур
- Автор: Линдзи Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мая Горчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътешествие към Арктур». Краткое содержание книги:
Реката, която ги следваше и по пътя през пролуката, течеше право напред, но вместо да пропадне в бездната като водопад, тя преминаваше над нея като някакъв течен мост и изчезваше в една пукнатина в скалите от противоположната страна.
Но за Маскул по-интересна дори от последното чудо беше липсата на сенки, още по-осезаема, отколкото в равнината. Мястото изглеждаше като обиталище на призраци.
Без да спира, Корпанг го поведе наляво. Щом изминаха близо километър и половина, пропастта се разшири до шейсетина метра. На отсрещния корниз се мержелееха три широки скали, които приличаха на изправени великани, застанали неподвижно на ръба на бездната. Корпанг и Маскул се приближиха и Маскул установи, че фигурите бяха грубо издялани статуи, всяка висока около десетина метра. Видя, че изобразяваха голи мъже с едва-едва оформени крайници и туловища. Май само лицата бяха удостоени с повече внимание, но дори и те бяха твърде схематични. Явно статуите бяха дело на примитивни скулптори. Фигурите стояха прави със събрани колене и спуснати отстрани ръце. И трите си приличаха досущ една на друга.
Корпанг се спря точно срещу тях.
— Трите Същества ли са това? — попита Маскул, който въпреки неизменната си самонадеяност, бе изпълнен сега със страхопочитание.
— Не задавай въпроси, а коленичи! — заповяда Корпанг и сам падна на колене, макар Маскул да остана прав.
Корпанг покри очите си с ръка и мълчаливо се помоли. Светлината чувствително отслабна и Маскул, който не откъсваше поглед от статуите, също застана на колене.
Притъмняваше все повече, докато накрая около тях се спусна непрогледен мрак. Не се виждаше нищо, нито се чуваше звук; Маскул бе насаме със собствения си дух.
Един от трите колоса започна бавно да изпъква и от каменна статуя се превърна в жив човек. От тъмнината изплуваха гигантската глава и гърдите, осветени от мистично розово сияние, като планински връх, окъпан от изгряващото слънце. Със засилването на блясъка Маскул откри, че плътта му беше прозрачна и светеше отвътре. Краката на видението бяха обвити в мъгла.
Скоро Маскул видя ясно и чертите на лицето. То принадлежеше на двайсетгодишен младеж, с момичешка красота и с мъжествена сила, със закачлива загадъчна усмивка. През Маскул премина чиста и тайнствена тръпка като болка, примесена с екстаз — сякаш се събужда от дълъг зимен сън и вижда просветващите тъмни и нежни цветове на зората. Видението се усмихна, без да каже дума, и погледна през Маскул, разтреперан от възторг и от прилива на чувствата. Поетическото преживяване беше неизразимо, нервите му не издържаха и той избухна в плач. Когато отново вдигна очи, образът почти беше изчезнал и след няколко мига се скри в непрогледен мрак.
Тогава се появи втората статуя. Тя също се преобрази в жива форма, макар Маскул да не виждаше подробностите от лицето и тялото й поради яркото им сияние. Светлината, която първо беше бледо златиста, лумна като лъчезарен златен огън и огря целия подземен пейзаж. Сякаш слънчева светлина обля и скалистите корнизи, и урвите, него самия и Корпанг, паднали на колене, двете неподвижни статуи, и хвърли черни и отчетливи сенки. Със светлината дойде и горещината, ала жегата беше особена. Маскул не отбеляза покачване в температурата, но усети, че сърцето му се топи от женствена мекота. Мъжката му надменност и егоизъм неусетно изчезнаха, разми се собствената му личност. Изличи се волността на ума и радостта на сърцето. Духът му се изпълни със страстни, почти диви жалост и скръб. Маскул изпита мъчително желание да служи, без да знае кому. Внуши му ги горещината, която идваше от статуята. Маскул тревожно се огледа и спря поглед на Корпанг. После сложи ръка на рамото му и го сепна от молитвата.
— Корпанг, ти знаеш какво чувствам, Корпанг — прошепна той.
Корпанг му се усмихна благо, но не отвърна нищо.
— Не ме е грижа за мен и за моите дела — заяви Маскул. — Какво искаш да направя за теб?
— Хубаво е, Маскул, че веднага се отзова на невидимите светове.
При тези думи фигурата изчезна и светлината над местността отслабна. Поривът на Маскул се уталожи полека-лека, макар че едва с падането на пълния мрак той успя да се овладее. Засрами се заради момчешкия си изблик на ентусиазъм и със съжаление заключи, че има слаб характер.
Изправи се и в този миг само на метър от ухото си чу шепота на човешки глас. Въпреки това достатъчно ясно разбра, че не говореше Корпанг. От звука на гласа Маскул се разтрепери.
— Маскул, ти ще умреш — нашепваше невидимият.
— Кой говори?
— Остават ти още няколко часа. Не пропилявай напразно това време.