Сянката на бурята
- Автор: Дайер Дебра
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ангелина Димитрова
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Сянката на бурята». Краткое содержание книги:
Той опита да вдигне ръка и да докосне лицето, но тъмнината го завладя отново.
— Не! — нямаше да се откъсне от нея. Не отново.
Но тъмната бездна го призова, болката го завъртя шеметно, потопи го, откъсна го от червенокосия ангел.
— Ийън, чуваш ли ме? — прошепна Сабрина и погали челото му с ръка.
— Така ще е днес и може би утре — каза Бримли и се наведе над Сабрина. — Вие много добре сте се погрижили за раната, млада госпожице. Ако не бяхте спрели кръвта, той вече щеше да е мъртъв.
Тя се изправи, обърна се към него и стисна юмруци. Бяха почти еднакво високи, макар че прегърбените рамене на доктора го правеха по-нисък.
— Ще оживее ли?
Бримли се вгледа в пациента си, лицето му бе сериозно.
— Раната беше чиста. Няма засегнати важни органи — пое дълбоко въздух. — Ако дробовете му се запазят чисти, има значителни шансове.
Значителни шансове. Думите я боднаха в сърцето. Беше ги чувала и друг път. Не можеше да умре! Не и той!
Гъстите мигли се открояваха като черни сърпове на лицето му, кожата сивееше, чувствените устни бяха разтворени. Сабрина следеше повдигането на гърдите му и това я уверяваше, че наистина е жив. Преди да си тръгне, докторът даде на двете жени наставления и каза, че отново ще се отбие привечер.
— Трябва да го изкъпем — Сабрина огледа тъмните петна по широките му гърди. Златният пръстен стоеше спокойно в тъмните къдри. Изглеждаше невероятно мъжествен на белите чаршафи с черната си коса и тъмна кожа. Ранен и кървав. Дори и сега от него се излъчваше някаква първична мъжка сила.
— Но аз не мога да понасям кръв — каза Хана и взе легена с окървавената вода от махагоновата ракла до леглото. — Мога да помоля Макдафъл, но той е груб като бивол. Чудя се дали можете да ми помогнете, милейди. Ще съм ви признателна до гроб.
Сабрина изобщо не помисли, че молбата на Хана е направо неприлична. Не забеляза и очите й, които блестяха от любопитство. Единственото важно нещо за нея бе Ийън, който се нуждаеше от помощ. — Разбира се, че ще ви помогна.
След минута Хана се върна с топла вода, гъба и чисти кърпи. Като постави легена на раклата до леглото, Хана остави Сабрина и Ийън сами.
Сабрина седна на леглото до него, вдигна ръката му, пръстите й се свиха нежно около неговите. Бавно прокара гъбата по гърдите му, внимателно изми кръвта от ръката и всеки пръст поотделно.
„Такива красиви ръце“ — помисли си тя и положи ръката му на чаршафа до него. Пръстите му леко се свиха. Бяха способни на невероятна нежност. Можеха да запалят кръвта й само с едно докосване. Можеха да изцедят от нея и последната капка живот. Ръцете на врага й.
Водата в легена почервеня, когато Сабрина изстиска гъбата. Повдигна завивката, откри хълбока и дългия му крак, нагъна мекия лен на корема му, без да го опорочи, като го разкрие. Сякаш у него бе останало нещо неопорочено, помисли си тя. Отми кръвта от бедрото, кожата му бе много по-нежна от тази на гърдите, по-гладка, като сатен, опънат върху дъбова плоскост.
Слънчевите лъчи го прорязваха с една ярка линия, която тръгваше от кръста му и се спускаше по крака. Спомените изплуваха пред очите й, устните й пресъхнаха, сърцето й заблъска в гърдите. Ръката й сякаш се повдигна от само себе си.
Сабрина проследи с пръсти тази слънчева ивица, докосна кожата на гладкия хълбок, премина в твърдите къдри по бедрото му, почувства отново мускула, изпъкнал под ръцете й.
Беше лудост да си припомня.
Трябваше да погребе тези спомени, помисли си тя и метна чаршафа отгоре. Гънките застлаха крака и скриха от погледа й голата плът. Но как да предпази сърцето си от спомените.
Изцеди гъбата и повдигна пръстена от тъмните му гърди. Той блесна като въглен в ръката й. След миг постави финото бижу на възглавницата до рамото му, преметна ланеца през врата му, не можеше да откъсне очи от простата плетеница. Коя щеше да го носи? Що за човек ще бъде? Коя ще избере? Тя знаеше коя няма да бъде избраната…
Черните къдрици се огънаха, докато се опитваше да почисти кръвта. А защо да я интересува? Защо ревнуваше при мисълта, че някоя друга може да носи пръстена? Не, не ревнува, помисли си тя и прокара гъбата отстрани. Ийън простена и сърцето й се сви от болка.
— Съжалявам — прошепна тя и постави ръка на бузата му.
Гледаше как вените под гърлото му пулсират. Колко крехко можеше да се окаже стеблото на живота! Дори Ийън, който изглеждаше толкова силен и непоклатим, можеше да загине от едно нищожно парченце олово.
В съня си той обърна лице към ръката й, сгуши се в дланта — топлият му дъх овлажни кожата й. Нещо трепна в нея — дива, болезнена жажда, която я подтикна към него. Обърна главата му, наведе се над него и почти го докосна с устни.