Сянката на бурята
- Автор: Дайер Дебра
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ангелина Димитрова
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Сянката на бурята». Краткое содержание книги:
Но според Сабрина нещата стояха другояче. Ако баща й е тръгнал след нея, Ийън нямаше да оживее и до залез. А пък и човек като Уолтър Стриклънд едва ли би оплаквал смъртта му. Колко ли още искаха да го убият? Кой знаеше, че е в Дънкелд?
— Ела, мило. Приготвила съм гореща баня и чисти дрехи.
— Не сега — Сабрина се отскубна от нежното подръпване на Хана. — Искам да чуя какво ще каже лекарят.
Хана се усмихна още по-широко.
— Разбирам.
„Може би твърде много“ — помисли си Сабрина. Вратата се отвори и удари горкия Шекспир по носа. Кучето подскочи, отдръпна се, застана на пълните си крака и вдигна тъпата си муцуна в очакване като всички останали.
Доктор Бримли влезе в стаята, тесните му рамене бяха прегърбени под черното сако. Мършавото му лице беше мрачно. Той погледна Сабрина, очите му бяха засенчени от гъсти бели вежди. Тя притихна и зачака думите, които толкова пъти бе чувала. Всички мълчаха, сякаш се ужасяваха от отговора на въпроса, който таяха в мислите си.
— Бихте ли дошли за момент, млада госпожице? — попита Бримли. — И вие, госпожо Уейкът.
Сабрина стана и закуца към него. Всички я последваха. Бримли вдигна ръка и пропусна само нея и Хана.
На прага Сабрина се спря. Въздухът бе напоен с тежката миризма на кръв, в съзнанието й изплува споменът за плитките гробове. Стисна юмруци и се насили да влезе.
Слънчевите лъчи струяха през прозорците и хвърляха златни отблясъци върху мъжа, който лежеше на широкото легло под балдахина. Дрехите му бяха една кървава купчина, захвърлена до чизмите близо до раклата. Бял чаршаф покриваше голите му хълбоци.
Сабрина се подпря на една от колоните на балдахина и бавно погледна Ийън. Страх сковаваше сърцето й. Кърпите, сложени под него, за да пазят дюшека, бяха напоени с кръв, както и кожата над широката превръзка около кръста му.
Ийън лудешки мяташе глава на бялата възглавница, мачкаше с ръка чаршафа, клепачите му се отваряха и затваряха треперливо. Краката му се гърчеха под завивката. С какъв ли демон се бореше в мрака на съзнанието си?
Един тих стон се изплъзна от устните му, перна Сабрина като бич и тя се озова до леглото му. Седна в края, сложи ръка на здраво стиснатия юмрук и поглади челото на Ийън, за да отхвърли назад тъмните коси.
— Ще се оправиш — прошепна и се помоли думите й да се сбъднат. За съжаление много пъти надеждите й оставаха излъгани.
Ийън ту припадаше, ту се връщаше в съзнание, плуваше в сгъстената, пулсираща болка, потъваше в тъмни и накъсани спомени. Отново беше на фронта. Но къде? Все едно. Всички времена се сляха.
Кой град? Кое сражение? Коя окървавена земя щеше да го приюти завинаги?
Виждаше лицата на хора, които се въртяха вихрено около него — приятели и врагове. Въздухът сладникаво миришеше на кръв, уханието се сливаше с вкуса на барут по езика му. Крясъците, предсмъртните писъци на хора и коне, пукотевицата на пушките, ревът на оръдията — всичко се сля в един гръмотевичен тътен и го превзе. Навсякъде около него падаха хора, търкаляха се като топки, преглъщаха задавено собствената си кръв.
Толкова много мъртъвци. Толкова много умиращи… Увиваха се около краката му, заплашваха да го повлекат в своя кървав свят.
Той повдигна очи към небето, слънцето не се виждаше от барутните пушеци. Кога ще свърши всичко? Господи, кога най-после ще свърши?
Тишина.
Стоеше сам в светлината на утрото. Тялото му беше цяло, някои от крайниците си бяха негови, а други — на хората, които бе убил. Над зелената някога поляна се вдигаше мъгла и се виеше над купища мъртъвци. Бяха навсякъде около него, лицата им — черни от барута, обагрени с кръв, отворените им очи гледаха изгрева.
Приятели и врагове — все същите изцъклени погледи, всеки от тях паднал в жертва на различна кауза. Колко благородно изглеждаше всичко това в едни други времена. А колко трудно му беше да си спомни тези идеали, като гледаше безжизнените очи.
Той коленичи и пое на ръце един от труповете. Срещна студените сини очи на Джон. Докато носеше брат си, от мъглата изскочи човек. Баща му. Приближаваше се навъсен.
— Защо? Защо теб не те сполетя съдбата на сина ми?
Ийън погледна към Джон. Вината беше негова. Изцяло негова. Болката заседна в гърлото му. Гальовен глас прошепна името му. Една нежна и хладна ръка помилва челото му и го изтръгна от кошмара.
Отвори очи. Над него трепетно сияеше ангелско лице. Слънчевите лъчи струяха по тъмночервените коси. Беше дошла за него. Щеше да го отведе от този земен ад.