Рожби на съзнанието

— Ти не ме изостави — обади се Новиня.

— А какво правя в това легло?

— Умираш.

— Точно това имах предвид.

— Ти обаче умираше още преди да дойдеш — възрази тя. — Умираш, откакто те зарязах в гнева си и се оттеглих тук. Тогава ти осъзна… и двамата осъзнахме, че заедно вече не градим нищо. Децата ни не са вече малки. Едно от тях е мъртво. Други не можем да имаме. Нямаме вече какво да вършим заедно.

— Това не означава, че мога да сложа край на…

— Докато сме живи, Андрю, знам го. Поддържаме брака заради децата си, а след като пораснат, заради всички останали деца, за да живеят в свят, където семейството е стабилно. Знам го, Андрю. Стабилно, докато смъртта ни раздели. Точно затова си тук, Андрю. Защото има други животи, които искаш да изживееш, и защото по някаква случайност разполагаш с телата, в които да го осъществиш. Разбира се, че ме изоставяш. Разбира се.

— Ще удържа на думата си — заяви Ендър.

— До смъртта. Не по-дълго. Мислиш ли, че няма да ми липсваш, когато си отидеш? Ще скърбя за теб, както всяка вдовица — за любимия си съпруг. Ще скърбя за теб винаги когато разказвам за теб на внуците ни. Хубаво е една вдовица да скърби за съпруга си. Това дава смисъл на живота й. Ти обаче — ти получаваш смисъла на живота си от тях. От другите си същности. Не от мен. Вече не. Аз не те коря за това, Андрю.

— Страх ме е. Когато Джейн ме прогони, никога не съм изпитвал такъв страх. Не искам да умра.

— Тогава не стой тук, защото, ако останеш със старото си тяло, със стария си брак, това ще означава истинска смърт за теб, Андрю. И за мен да те гледам, да знам, че всъщност не искаш да си тук, това ще е истинска смърт.

— Новиня, обичам те! Всички тези години, преживени с теб, бяха истинско щастие — като щастието на Валънтайн и Якт. Кажи й, Валънтайн.

— Андрю — намеси се сестра му, — моля те, помни. Тя те изостави.

Ендър погледна Валънтайн, сетне Новиня.

— Това е вярно, нали? Ти ме изостави. И аз те накарах отново да ме приемеш.

Новиня кимна.

— Само че аз си мислех… мислех си, че имаш нужда от мен. Все още.

Новиня вдигна рамене:

— Андрю, това е бил проблемът винаги. Аз имах нужда от теб, но не заради дълга. Не се нуждая от теб, защото си ми дал дума. Ден след ден с теб, знаейки, че само дългът те задържа, с какво мислиш, че ще ми помогне това, Андрю?

— Искаш да умра, така ли?

— Искам да живееш. Да живееш! Като Питър. Този прекрасен младеж, пред когото е целият живот. Желая му всичко най-добро. Влез в него, Андрю. Остави тази стара вдовица. Ти изпълни дълга си към мен. И аз знам, че ме обичаш, както аз все още те обичам. Смъртта не го отрича.

Той срещна погледа й. Вярваше й, чудеше се дали има право да й вярва.

„Тя го мисли искрено; как може да го мисли; тя казва каквото си мисли, че очаквам да чуя от нея; ала то е вярно.“ Въпросите не му даваха мира.

По едно време обаче той загуби интерес към тях и заспа.

Трите жени около леглото видяха как очите му се затварят. Новиня въздъхна, помисли си, че се е провалила. Дори понечи да се извърне. Пликт обаче изведнъж затаи дъх. Новиня отново се обърна. Косата на Ендър се беше отделила цялата. На Новиня й се прииска да го докосне, да върне всичко постарому, но знаеше, че най-добре е да не прави нищо, да не го буди, да го остави да си отиде.