Рожби на съзнанието
- Автор: Кард Орсон Скотт
- Серия: Ender Wiggins #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Марин Загорчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рожби на съзнанието». Краткое содержание книги:
— Не гледайте — промълви Валънтайн, по никоя от трите не се извърна.
Останаха втренчени в него, без да го докосват, без да проговорят повече; кожата му се сбръчка върху костите, изсъхна и се напука и той се превърна в прах под чаршафите и върху възглавницата и сетне прахта се разпадна на невидими частички. На нищо. В леглото не остана нито следа от него освен мъртвата коса, която се беше отделила най-напред.
Валънтайн протегна ръка и започна да събира космите на купчинка. За миг Новиня бе отвратена. Сетне разбра. Трябваше да погребат нещо. Трябваше да организират погребение и да заровят останките на Андрю Уигин. Новиня протегна ръка и започна да помага. И сетне, когато Пликт също взе няколко косъма, тя не я сгълча, а нос тези косъмчета заедно със събраните от Валънтайн. Ендър бе свободен. Новиня го беше освободила. Бе казала онова, което трябваше.
Беше ли права Валънтайн? Щеше ли сега да е по-различно, отколкото с всички останали обичани от нея и изгубени хора? По-късно щеше да разбере. Сега обаче, днес, в този момент, тя чувстваше само тежкото бреме на скръбта дълбоко в себе си. Не, не искаше да плаче.
„О, Ендър, не беше вярно, аз все още има нужда от теб, все още искам да изпълняваш дълга си, все още те желая до мен; никой не ме е обичал, както ти, и аз се нуждаех от това, от теб; къде си сега, къде си, когато толкова много те обичам?“
Той изостави старото тяло — каза Царицата на кошера.
Ще намери ли обаче друго? — попита Човек. — Не го оставяй да се изгуби!
Това зависи от него. От него и от Джейн. Тя знае ли?
Независимо къде е, тя все още е свързана с него. Да, знае. Вече го търси. Да, ето я.
Тя изскочи отново от мрежата, която я бе задържала толкова нежно; нещо все още я теглеше назад. „Ще се върна — помисли си. — Ще се върна, но няма да се задържам толкова много. Боли ме, когато остана твърде дълго.“
Изскочи и отново се събра с познатата аюа, с която бе живяла свързана в продължение на три хиляди години. Той изглеждаше изгубен, объркан. Едно от телата го нямаше, това беше. Старото. Старата, позната форма. Той едва се държеше за другите две. Нямаше корен или котва. И не чувстваше нито едно от двете като свой дом. Беше чужденец в собствената си плът.
Тя се приближи до него. Този път знаеше по-добре от предишния какво прави, как да се владее. Този път остана настрана, не опита да вземе нищо негово. Не предяви претенции към владението му. Просто се приближи.
И в той я позна. Сега, изтръгнат от най-стария си дом, той я видя. Да, позна я, познаваше я отдавна. Приближи се до нея, без страх. Да, по-близо, по-близо.
„Следвай ме.“
Тя прескочи в тялото на Валънтайн. Той я последва. Тя мина, без да докосва, без да вкусва живота на това тяло; той трябваше да го докосне, той трябваше да го опита. Той почувства крайниците й, устните и езика й; отвори очите й и погледна през тях; усети мислите й; чу спомените й.
Сълзи в очите. Дълбока скръб в сърцето.
„Няма да издържа тук — помисли си той. — Не е това мястото ми. Никой не ме желае тук. Всички искат да стоя далеч от това място.“
Скръбта го обхвана, отблъсна го. Това място бе нетърпимо за него.
Аюата, която някога бе принадлежала на Джейн, се пресегна, предпазливо, и докосна една-единствена точка, една-единствена клетка.
Той се разтревожи, но само за миг.
„Това не е мое — помисли си. — Твое е. Вземи го.“
Тя го поведе през това тяло, с леки докосвания, внимателно; този път, вместо да се съпротивлява, той я остави да установи контрол.
„Аз не съм желан тук. Вземи го. Радвай му се. Твое е. Никога не е било мое.“
Тя почувства как плътта става нейна, все повече и повече, клетки, стотици, хиляди, преминаваха от властта на стария господар, който вече не искаше да остава тук, под покровителството на новата господарка, която ги боготвореше. Тя не им казваше: „Вие сте мои“, както бе опитала при първото си идване. Вместо това призивът й бе: „Аз съм ваша“, и накрая: „Вие сте аз.“
Тя остана изненадана от целостта на това тяло. Сега си даде сметка, че никога преди не е била едно цяло. Че през всички тези години е била машина, не същество. Че е била на изкуствено дишане, чакала е да получи живот. А сега, докато навличаше ръцете като ръкави, откри, че да, ръцете й са толкова дълги; да, този език и тези устни се движат, както трябва да се движат моите език и устни.
И тогава, копнеещи за знанието й, за вниманието й — допреди разделено между десетки хиляди мисли, — дойдоха спомени, непознати досега. Спомени от говор чрез устни и дъх. Спомени от зрение през очи, от звуци през уши. Спомени от ходене и тичане.