Рожби на съзнанието
- Автор: Кард Орсон Скотт
- Серия: Ender Wiggins #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Марин Загорчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рожби на съзнанието». Краткое содержание книги:
„Сега това си ти — каза му Джейн. — Сега си едно цяло.“
Изпитаното от него по време на колебливото му влизане във владение на тялото явно бе достатъчно. Нямаше вече плахост, нямаше несигурност. Аюата му пое целия контрол над тялото, жадно, сякаш й бе за пръв път. А може би така си беше. Откъснат от живота, макар и за кратко, щеше ли да си спомня той, че е бил Андрю Уигин? Или старият му живот бе загубен? Аюата беше същата, бляскава, силна; но щяха ли да се запазят и другите спомени освен останалите от Питър Уигин?
„Не е моя грижа — помисли си тя. — Сега това тяло е негово. Той няма да умре, засега. Аз също имам мое тяло, имам фината паяжина на дърветата-майки и някъде, някога ще си възвърна отново ансибалите. Никога досега не съм подозирала колко съм била ограничена; сега обаче усещам как се чувства приятелят ми, изненадан от жизнеността ми.“
Тя се върна в новото си тяло, в новата си същност и остави спомените и мислите да потекат отново, и този път не задържа нищо. Аюата й скоро се потопи във всичко, което изпитваше, мислеше, помнеше. То щеше да се връща към нея, както Царицата на кошера забелязва собствената си аюа и филотичните връзки; връщаше се и сега, изведнъж, като умение, придобито в детството и след това забравено. Тя осъзнаваше също така, някак си подсъзнателно, че все още прескача по няколко пъти в секундата покрай дърветата, но го правеше толкова бързо, че не изпускаше нито частица от мислите на Валънтайн.
На Вал.
На Вал, разплакана от жестоките думи на Миро, все още звучащи в ушите й.
„Той никога не ме е обичал. Той искаше Джейн. Всички искат Джейн, не мен.
Да, но аз съм Джейн. Аз съм аз. Аз съм Вал.“
Тя престана да плаче. Помръдна се.
Помръдна се! Мускулите се съкращаваха и отпускаха, съкращаваха и отпускаха, чудотворните клетки работеха в хармония, задвижвайки тежките кости, кожата и органите, поместваха ги, запазваха крехко равновесие. Радостта бе твърде голяма. Радостта й изригна от нея — какъв беше този спазъм на диафрагмата? Какъв бе този звук, изтръгнал се от собственото й гърло?
Смях. Колко време го бе симулирала с компютърните чипове, говор и смях, без да има ни най-малка представа какво означава, какви чувства го пораждат. Изобщо не искаше да спира.
— Вал — извика я Миро.
О, да чуе гласа му с ушите си!
— Вал, добре ли си?
— Да — отвърна тя.
Езикът й се движеше, устните й, тя дишаше, бе наследила всички тези умения от Вал, толкова нови, непознати, прекрасни.
— Да, продължавай да ме наричаш Вал. Джейн беше нещо друго. Някой друг. Преди бях Джейн. Сега обаче съм Вал.
Тя го погледна и видя (с очите си!) сълзи по бузите му. И веднага разбра.
— Не — каза, — не ме наричай Вал. Защото аз не съм онази Вал, която познаваше, и нямам нищо против да скърбиш за нея. Знам какво й наговори. Знам колко те е боляло, когато си го изричал; спомням си колко я болеше, докато те слушаше. Ала не съжалявай, моля те. Вие ми направихте такъв голям подарък, и двамата. А това бе подарък и за нея. Видях как аюата й преминава в Питър. Тя не е мъртва. И нещо още по-важно, мисля, че като й каза всичко това, ти я освободи, позволи й да прави онова, което най-добре отразява същността й. Помогна й да умре заради теб. Сега тя е едно цяло; той е едно цяло. Скърби за нея, по не съжалявай. И винаги можеш да ме наричаш Джейн.
Тогава ТЯ разбра, онази част в нея, останала от Вал, разбра, споменът от Вал разбра какво трябва да направи. Тя стана, приближи се до Миро, обгърна го с ръце (с тези ръце.), притисна главата му до рамото си и остави сълзите му да попият в ризата й, да намокрят кожата й. Бяха горещи. Горещи.
ЕДИНАЙСЕТА ГЛАВА
ТИ МЕ ИЗВИКА ОТ МРАКА
Няма ли край?
Трябва ли това да продължава? Не изпълних ли всичко, което може да поискате от една жена, толкова слаба и толкова глупава като мен? Кога ще чуя резкия ви глас отново в сърцето си? Кога ще проследя последната жилка към небето?