Рожби на съзнанието
- Автор: Кард Орсон Скотт
- Серия: Ender Wiggins #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Марин Загорчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рожби на съзнанието». Краткое содержание книги:
И сетне спомени от хора. Застанали в онзи пръв космически кораб — Ендър Уигин, с изненадано изражение, гледащ ту нея, ту…
Питър.
Ендър.
Питър.
Беше забравила. Толкова бе заета с това ново тяло, че замалко да забрави изгубената аюа, която й го беше дала. Къде бе той?
Загубен, загубен. Не в другото тяло, някъде, как можеше да го загуби? На колко секунди, минути, часове беше от нея? Къде беше?
Тя излетя от тялото, наречено Вал, и започна да го търси, но не можеше да го открие.
„Той е мъртъв. Загубих го. Той ми даде този живот и вече нямаше за какво да се задържи, а аз го забравих и той изчезна.“
Сетне обаче си спомни, че го е губила и преди. Когато го гонеше през три тела, той беше прескочил, беше прескочил в мрежата на дърветата. Сигурно го бе сторил и сега. Беше прескочил на единственото друго място, което знаеше.
Тя го последва и го откри, по не там, където бе стояла тя, сред дърветата-майки, нито дори сред дърветата-бащи. Не, беше отишъл, където тя се боеше да отиде, там, където водеха дебелите въжета, при нея. При Парицата на кошера. Онази, която бе носил в сухия й пашкул три хиляди години, от планета на планета, докато най-сетне й намери дом. Сега тя му връщаше услугата; когато аюата на Джейн се вмъкна сред преплетените въжета, тя най-после го намери, несигурен, изгубен.
Той я позна. Странно, че дори толкова осакатен, пак я познаваше. И отново я последва. Този път тя не го заведе в тялото, което й беше дал; което сега бе нейно; не, сега то беше тя. Заведе го в друго тяло, на друго място.
Той обаче се държеше както в предишното; изглеждаше чужденец тук. Въпреки че милионите аюи на тялото го викаха, копнееха за подкрепата му; той се държеше настрана.
Дали видяното в това тяло бе толкова страшно, че го отблъскваше? Или то представляваше Питър, олицетворение на всичко, от което се страхуваше в себе си? Той не искаше да го заеме. То бе негово, а той не можеше, нямаше…
Ала трябваше. Тя го вкара вътре, даде му всяка част от него.
„Това си ти сега. Каквото и да е означавало за теб, то не е същото сега — тук можеш да намериш целостта си, можеш да намериш себе си.“
Той не я разбираше; странеше от тялото; на каква мисъл бе способен сега? Знаеше само, че не това тяло е обичал. Беше се разделил с онези, които обичаше.
Тя обаче продължи да го дърпа; той я последва.
„Тази клетка, тази тъкан, този орган, този крайник, те са ти, виж как копнеят за теб, виж как ти се подчиняват.“
И те наистина му се подчиняваха въпреки нежеланието му. И накрая той започна да разбира мислите на ума и да изпитва чувствата на тялото. Джейн изчака, наблюдаваше, държеше го, принуди го да остане достатъчно, за да приеме тялото, защото виждаше, че без нея ще го изостави, ще избяга.
„Мястото ми не е тук — повтаряше мълчаливо аюата му. — Не е тук. Не е тук.“
Сиванму държеше главата му в скута си и плачеше. Самоанците безмълвно наблюдаваха скръбта й. Тя разбра какво става, когато той падна, когато застина, когато косата му започна да окапва. Ендър бе умрял на някое далечно място и не можеше да намери пътя си насам.
— Той е загубен — заплака тя. — Загубен е.
Едва чу думите на Малу. Сетне превода на Грейс:
— Не е загубен. Тя го доведе. Богинята го доведе, но той се страхува да остане.
Как можеше да се страхува? Питър-да се страхува? Ендър — да се страхува? Смешно. Коя част от него е била страхлива някога? От какво се е страхувал когато и да било?
И сетне тя си спомни: Ендър винаги се беше страхувал от Питър, а Питър — само от Ендър.
— He — възкликна тя, но този път не от скръб, а от объркване, гняв, копнеж. — Не, чуй ме, мястото ти е тук! Това е истинската ти същност! Не ме е грижа от какво се боиш сега! Не ме интересува колко си се изгубил. Искам те тук! Това е и винаги ще бъде домът ти. С мен! Ние си принадлежим. Питър! Ендър, който и да си, мислиш ли, че за мен има някаква разлика? Ти винаги си бил същият, този мъж, и това тяло винаги ти е принадлежало. Върни се у дома! Върни се!
И така продължи да нарежда.
И тогава очите му се отвориха и на устните му се изписа усмивка.
— Това се казва представление. Тя го отблъсна гневно:
— Как можеш да ми се присмиваш?
— Значи не беше искрена. Значи… все пак не ме харесваш.
— Никога не съм казвала, че те харесвам.
— Знам какво каза.
— Добре!
— И то беше вярно. И е вярно.
— Искаш да кажеш, че съм налучкала истината?
— Ти каза, че мястото ми е тук. И наистина е така. Питър протегна ръка и докосна страната й. Прокара длан зад врата й и придърпа главата й към себе си. Около тях двайсетина самоанци избухнаха в радостен смях.