Няма втори шанс [No Second Chance - bg]

Спрях на паркинга. Бях уплашен. Имах хиляди въпроси към Рейчъл, но в последна сметка всичко се свеждаше до разни варианти на едно и също нещо. Със сигурност исках да разбера за смъртта на съпруга й, но повече от това желаех да чуя от нея за проклетите снимки на частния детектив.

Паркингът беше тъмен, осветен почти изцяло от пътните светлини. Откраднатият ван на „Общински паркове“ бе до пепси-автомата в дъното вдясно. Спрях до него. Не видях Рейчъл да напуска вана, но изведнъж я съзрях да се вмъква на мястото за пътници до мен.

— Тръгвай — каза.

Обърнах се към нея, но лицето й ме накара да се сепна.

— Господи, какво ти е?

— Нищо ми няма.

Дясното й око беше отекло като на боксьор след тежък мач. По шията й се виждаха жълто-морави следи. През двете й страни минаваше огромен червен белег. Забелязах алени петна там, където нападателят й бе впивал пръстите си. Ноктите му бяха раздрали кожата й. Чудех се дали по лицето й няма по-дълбока травма, дали ударът в окото, който беше понесла, не е причинил счупване на кост. Съмнявах се. Подобно счупване обикновено изкарва човека от строя. Оказа се по-малкият дявол — раните й бяха повърхностни. И все пак беше изумително, че е на крак.

— Какво, по дяволите, се случи? — попитах.

Тя беше извадила ръчния навигатор. Екранът беше ослепително ярък в мрака на колата. Наведе поглед към него и каза:

— Поеми по Седемнайсета на юг. Побързай, не искам да изоставаме твърде много.

Дадох на заден, пристроих се и поех по магистралата. Бръкнах в джоба си и извадих флакона виокс.

— Тези ще ти притъпят болката.

Рейчъл свали капачката.

— Колко да взема?

— Една.

Тя загреба таблетката с показалец. Не отместваше очи от екрана на ръчния навигатор в дланта си. Глътна я, произнасяйки: „Благодаря“.

— Разкажи ми какво се случи — помолих.

— Първо ти.

Осветлих я, доколкото можах. Все още пътувахме по шосе 17. Подминахме изходите „Алъндейл“ и „Риджуд“. Улиците бяха пусти. Магазините — а те нямаха край и превръщаха магистралата в непрекъснат мол, — бяха до един затворени. Рейчъл слушаше, без да ме прекъсва. Хвърлих й поглед, докато шофирах. Изглежда, изпитваше силна болка.

Когато свърших, тя попита:

— Сигурен ли си, че детето в колата не беше Тара?

— Да.

— Аз отново позвъних на моя човек за ДНК анализа. Пластовете продължават да си съответстват. Това не го разбирам.

Нито пък аз.

— Какво се случи с теб?

— Някой ме нападна. Тъкмо те наблюдавах през очилата за нощно виждане. Видях те как остави сака с парите и тръгна напред. В храстите имаше някаква жена. Ти забеляза ли я?

— Не.

— Имаше пистолет. Според мен се канеше да те убие.

— Жена ли?

— Да.

Не знаех как да реагирам.