![Няма втори шанс [No Second Chance - bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/7/2/0/9/nyama-vtori-shans-no-second-chance-bg-download.jpg)
Няма втори шанс [No Second Chance - bg]
- Автор: Кобен Харлан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерия Панайотова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Няма втори шанс [No Second Chance - bg]». Краткое содержание книги:
— Мили боже — вдигна поглед Тикнър, — какво каза ти преди? Че Сейдман трябва да е видял нещо толкова ужасно, че го е изтрил от паметта си.
— Как ти се струва да видиш любовта на живота си да стреля по теб? Или по съпругата ти? Или…
Двамата млъкнаха.
— Тара — промълви Тикнър, — как се вписва тя във всичко това?
— Като средство за изтръгване на пари?
Идеята не им пасна. Но другите отговори, които им идваха наум, пасваха дори още по-малко.
— Можем да прибавим още нещо — подхвърли Тикнър.
— Какво?
— Липсващият пистолет трийсет и осми калибър на Сейдман.
— Какво за него?
— Пистолетът е стоял в заключена касета в дрешника му — изтъкна Тикнър. — Само близък до него човек е знаел къде е скрит.
— Или — додаде Ригън, който се сети още нещо — може би Рейчъл Милс е донесла свой пищов трийсет и осми калибър. Помниш, че са били използвани две оръжия.
— Но това повдига друг въпрос — защо са й били нужни две?
Двамата се намръщиха, прехвърлиха наум няколко нови версии и стигнаха до твърдото заключение:
— Нещо продължава да ни убягва — каза Ригън.
— Ъхъ.
— Трябва да се върнем назад и да открием някои отговори.
— Например?
— Как така на Рейчъл й се е разминало убийството на съпруга й?
— Мога да поразпитам — предложи Тикнър.
— Направи го. И някой да варди Сейдман. У нея вече има четири милиона долара. Може да пожелае да елиминира единствения човек, който все още може да я свърже със случая.
ГЛАВА 30
Зия откри дрехите ми в шкафа. По дънките ми тъмнееха кървави петна, затова решихме да се преоблека в хирургически екип. Тя изтича в коридора и ми намери един кат. Намъкнах ги и завързах връзките на кръста с изкривено от болка (поради счупените ребра) лице. Щяхме да се придвижваме лека-полека. Зия провери дали пътят е чист. Тя имаше резервен план в случай, че федералните бяха все още наоколо. Доктор Дейвид Бек, неин добър приятел, бе привлечен преди няколко години да работи по голям федерален случай. Оттам познаваше Тикнър. В момента Бек бе на дежурство. Ако се стигнеше дотам, той щеше да чака в края на коридора и да се опита да отклони вниманието им, като се впусне в спомени.
В последна сметка не опряхме до Бек. Просто излязохме от болницата. Никой не ни спря. Пресякохме през „Даркнес Павилиън“ и влязохме в двора, северно от „Форт Уошингтън Авеню“. Колата на Зия беше на паркинга на 165-а улица и „Форт Уошингтън“. Движех се внимателно. Изпитвах силна болка, но общо взето се държах. Маратон и вдигане на тежести се изключваха, но болката бе контролируема и имах пълна свобода на движенията. Зия бе взела един флакон таблетки виокс — от големите петдесетмилиграмови. Щяха да ми свършат добра работа, защото от тях не ти се доспива.
— Ако някой вземе да разпитва — рече тя, — ще им кажа, че съм ползвала градския транспорт и че колата ми е вкъщи. Поне за известно време ще си в безопасност.
— Благодаря — казах. — Впрочем мога ли да заема и мобилния ти телефон?
— Разбира се, защо?
— Знам ли, може да се опитат да ме проследят по моя.
— Наистина ли могат?
— Представа си нямам.
Тя сви рамене и извади мобифона си. Беше миниатюрен, колкото пудриера.
— Вярваш ли, че Тара е жива?
— Не зная.
Изкачихме бързо циментовите стъпала на паркинговия гараж. Както винаги, стълбището вонеше на урина.
— Това е лудост — обади се тя. — Знаеш го, нали?
— Да.
— Аз си нося пейджъра. Ако ти потрябвам да те взема отнякъде или за друго, търси ме на него.
— Добре.
Спряхме се до колата. Зия ми подаде ключовете.
— Какво? — попитах.
— Имаш твърде голямо самолюбие, Марк.
— Искаш да ми повдигнеш духа ли?
— Просто не му позволявай да ти навреди по някакъв начин — отвърна Зия. — Нуждая се от теб.
Прегърнах я и се вмъкнах на шофьорското място. Потеглих на север по „Хенри Хъдсън“ и набрах номера на Рейчъл. Небето беше ясно и тихо. От светлините на моста тъмната вода приличаше на осеян със звезди небосвод. Чух две позвънявания и Рейчъл вдигна. Не произнесе нищо и аз се сетих защо. Не разпознаваше идентификацията на повикващия номер.
— Аз съм — продумах. — Използвам телефона на Зия.
Рейчъл попита:
— Къде си?
— Всеки момент ще стъпя на „Хъдсън“.
— Продължавай да караш на север до Тапан Зий. Пресечи го и се насочи на запад.
— Къде си ти сега?
— До големия мол „Палисейд“.
— В Наяк?
— Да. Дръж телефонна връзка. Ще намерим място за скачване.
— На път съм.
Тикнър осведомяваше по мобилния О’Мали до какви изводи са стигнали. Ригън се върна припряно в лекарската зала.