Тайната на жълтата стая

— Как тогава заподозряхте Фредерик Ларсан? — попита председателят.

— Острието на ума ми сочеше към него, господин председателю, затова не изпусках Ларсан от погледа си, но това е ужасно силен човек, аз не бях предвидил номера с наркотика. Да, да, посочи ми го острието на моя ум! Но ми трябваше веществено доказателство, сиреч „да го видя с очите си, преди да съм го видял с ума си!“

— Какво разбирате под „острието на ума“?

— Ами, господин председателю, умът е като нож, има два края, единият остър, другият — не! Само на единия от тях можете да разчитате, на острия! Познава се по това, че нищо не може да го сломи, каквото и да правите! Каквото и да кажете! На другия ден от „тайнствената галерия“, когато все още се числях към ония клети люде, които не могат да използуват ума си, защото не знаят как да си служат с него, когато се бях навел над лъжливите следи по земята, аз изведнъж се надигнах и намирайки опора в острието на ума си, се качих в галерията.

Там си дадох сметка, че убиецът, който ние преследвахме, не е могъл този път „нито нормално, нито ненормално“ да напусне галерията. Тогава с острието на ума си аз очертах един кръг, в който затворих проблема, а около кръга мислено изписах с ярки букви: „Тъй като убиецът не може да бъде извън кръга, той е в него!“ И кого виждам аз в този кръг? Острието на моя ум ми показва, че освен убиеца, който непременно трябва да се намира там, вътре в него сме: дядо Жак, господин Станжерсон, Фредерик Ларсан и аз! Това заедно с убиеца трябваше да прави пет души. А когато търся в кръга, или ако предпочитате — в галерията, за да говорим практически, намирам само четири души. А е доказано, че петият не успя да избяга, не успя да излезе от кръга! Значи някой от този кръг е за двама, сиреч той си е той и в същото време е убиецът!… Защо не съм се сетил по-рано? Просто защото явлението „удвояване на личността“ не беше ставало пред очите ми. Кой от четиримата в кръга би могъл да бъде убиецът, без аз да забележа? Положително не някой от тези люде, които в един момент съм заподозрял. И тъй, аз си представих в галерията едновременно: господин Станжерсон и убиеца, дядо Жак и убиеца, мен самия и убиеца. Значи убиецът не можеше да бъде нито господин Станжерсон, нито дядо Жак, нито аз! И после, ако аз бях убиецът, щях да разбера, нали, господин председателю? Бях ли видял едновременно и Фредерик Ларсан и убиеца? Не!… Не! Имаше две секунди, в които бях изгубил убиеца от погледа си, защото, както съм отбелязал между впрочем в моите записки, той се бе явил две секунди преди господин Станжерсон, дядо Жак и мен, на пресечката на двете галерии. Те бяха достатъчни на Ларсан, за да хукне по извитата галерия, да отскубне фалшивата си брада, да се обърне и да се сблъска с нас, уж че преследва убиеца! Балмейе ги е правил какви ли не, досещате се, че за него бе играчка да се гримира така, та да се появи пред госпожица Станжерсон веднъж с червена брада, друг път пред пощенския чиновник — с кестенява овална брадичка, като на господин Дарзак, когото той се бе заклел да унищожи! Да, острието на моя ум ми посочваше тези две особи или по-скоро тези две половини, между които не бях правил връзка дотогава: Фредерик Ларсан и непознатия, когото преследвах… за да сглобя от тях онова тайнствено и невероятно същество, което търсех — убиеца!