Тайната на жълтата стая

— Знаеше, гос’ине, знаеше, защото аз лично му го казах преди малко…

— Какво сте направили!… Вие смятате, че Ларсан е убиецът и му давате възможност да избяга!…

— Да, гос’ин председателю, направих го — отвърна гордо той. — Аз не съм от правосъдието; не съм и от полицията; аз съм един скромен журналист и занаятът ми не е да арестувам хората! Аз служа на истината, както зная… това си е моя работа… Вашата работа е да пазите обществото, както можете… Но не съм аз, който ще предам нечия глава на палача!… Ако сте справедлив, господин председателю, а вие сте, ще се съгласите, че имам право!… Не ви ли казах преди малко: „Ще се убедите, че не мога да кажа името на убиеца преди шест часа и половина!“ Бях изчислил колко време е необходимо, за да предупредя Фредерик Ларсан, да му дам възможност да хване влака в 4:17 за Париж, където той ще намери как да се укрие… Един час, за да стигне до Париж, час и четвърт — да заличи всички следи. И ето ви шест и половина… Няма да намерите Фредерик Ларсан — заяви Рултабий, вперил поглед в господин Робер Дарзак, — той е много хитър… Това е човек, който винаги ви се е изплъзвал… и когото вие дълго и напразно преследвахте… Може да е по-слаб от мен — разсмя се от сърце Рултабий, но се смееше сам, защото вече никой нямаше желание да се смее — ала е по-силен от всички полицаи в света. Този човек, който от четири години се е вмъкнал в Обществената безопасност и се прочу там под името Фредерик Ларсан, е известен и под друго име, добре познато вам… Фредерик Ларсан, гос’ин председателю, това е Балмейе.

— Балмейе?! — смая се председателят.

— Балмейе?! — изуми се Робер Дарзак, стана. — Балмейе!… Значи истина е било!

— Е, гос’ин Дарзак, сега вече не ме мислите за луд!

„Балмейе! Балмейе! Балмейе!“ Само това се чуваше в залата. Председателят прекъсна заседанието.

Можете да си представите какво оживление настъпи през почивката. Публиката имаше материал… Балмейе! Наистина „страшно“ беше това хлапе! Балмейе! Но слухът за смъртта му се бе появил още преди няколко седмици. Значи Балмейе се бе изплъзнал от смъртта, както винаги се бе изплъзвал от полицаите. Нужно ли е да напомням тук подвизите на Балмейе. Цели двайсет години те пълнеха съдебната хроника и рубриката „Произшествия“; и ако някои от моите читатели са забравили аферата Жълтата стая, то името Балмейе без съмнение не се е изтрило от паметта им. Балмейе беше типичен представител на мошеник от висшето съсловие; нямаше по-голям джентълмен от него; никой фокусник не беше така сръчен в пръстите като него; нямаше по-смел и по-страшен „апаш“, както казват днес, от него. Приет в най-доброто общество, приет в най-затворените кръгове, той бе позорил безброй семейства и ограбвал влиятелни лица с истинско майсторство, което остана ненадминато. В някои трудни моменти той не се бе колебал да удари с нож или с овча кост. Впрочем Балмейе никога не се колебаеше, нищо не му се опираше. Веднъж попадна в ръцете на правосъдието, но избяга в деня на процеса, като хвърли пипер в очите на полицаите, които го водеха към съда. По-късно се разбра, че в деня на бягството му, докато най-големите детективи на Обществената безопасност са били по петите му, той е присъствувал, без всякакъв грим, на една премиера в „Театр Франсе“. След това бе напуснал Франция, за да работи в Америка, и един хубав ден полицията в щата Охайо пипнала невероятния бандит; но още на другия ден той пак избягал… цял том би трябвало да се изпише, ако трябва да се говори тук за Балмейе, и тъкмо той бе човекът, който се превърна във Фредерик Ларсан!… А тъкмо този хлапак Рултабий пък се бе досетил… И тъкмо той, който прекрасно знаеше миналото на един Балмейе, позволяваше на престъпника още веднъж да се подиграе с обществото, давайки му възможност да се измъкне. За последното можех само да се възхищавам от Рултабий, защото знаех намерението му да служи до края на господин Робер Дарзак и на госпожица Станжерсон, като се постарае да ги избави от бандита, без да му даде възможност да проговори.