Тайната на жълтата стая
- Автор: Льору Гастон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ася Къдрева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайната на жълтата стая». Краткое содержание книги:
Покушението над дъщерята на световноизвестен учен е ключовият момент в този изпълнен с напрежение, тайнствени злокобни сцени, хумор и изненадващи детективски открития роман.
Много и интересни са перипетиите, през които минава главният герой — детективът непрофесионалист, любител, — надарен с изключителен ум, воля и решителност. И единствено той успява с много упорство и находчивост да стигне до разбулването на тайната. Гастон Льору изгражда интригата в романа талантливо, класически, с многопланово представяне на образите и събитията.
Вече влизахме в стаята на свидетелите, които вкупом буйно се втурнаха към Рултабий. Репортерът беше много любезен с всички, но не и с Артър Ранс, към когото се държа подчертано хладно. Фредерик Ларсан влезе в стаята, Рултабий отиде при него и му отреди едно от онези ръкостискания, чийто секрет той знаеше и от които човек излиза с изтръпнали пръсти. За да проявява толкова симпатия към него, Рултабий навярно беше съвсем сигурен, че го е надхитрил. Сигурен пък в себе си, Ларсан се усмихваше и на свой ред го питаше какво е правил в Америка. Тогава Рултабий, все тъй любезен, го хвана за ръка и му разказа десет анекдота от своето пътуване. По едно време те се отдалечиха, заговориха явно за по-сериозни неща и аз тактично ги оставих. Впрочем повече се интересувах от разпита на свидетелите в залата. Върнах се на мястото си. Върнах се и веднага забелязах, че публиката само привидно внимава в това, което ставаше в момента, и чака с нетърпение да стане шест и половина.
Стана шест и половина и Жозеф Рултабий отново беше въведен в залата. Не е възможно да опишем вълнението, с което тълпата го проследи с очи до свидетелската банка. Не смееха да дишат. Господин Робер Дарзак също се надигна от пейката си. Беше бледен като смъртник.
Председателят рече изтежко:
— Не ви карам да се заклевате, господине! Вие не бяхте официално призован. Но, надявам се, не е нужно да ви обяснявам колко важна с всяка дума, която ще произнесете тук…
И продължи заплашително:
— Колко е важна всяка дума… за вас, ако не за другите!…
Съвсем спокоен, Рултабий го гледаше. Той кимна:
— Да, гос’ине!
— Да видим — каза председателят. — Говорихте преди малко за онова ъгълче в двора, където се бе скрил убиецът, и ни обещахте в шест часа и половина да ни кажете как убиецът е изчезнал от това ъгълче, а също и името на убиеца. Часът е шест и трийсет и пет минути, господин Рултабий, а ние още нищо не сме узнали!
— Вижте, гос’ине! — започна моят приятел сред такава тържествена тишина, каквато не помня да съм „виждал“. — Казах ви в началото, че това ъгълче беше затворено и че за убиеца беше невъзможно да се измъкне от този квадрат, без преследвачите му да го забележат. Това е самата истина. Когато ние бяхме там, в това ъгълче, убиецът беше все още там с нас заедно!
— И вие не го видяхте!…
— Точно така твърди обвинението.
— И ние всички го видяхме, господин председателю! — извика Рултабий.
— И не го арестувахте!…
— Само аз знаех, че той е убиецът. И не исках да бъде арестуван веднага! После, аз нямах друго доказателство в този момент освен моята логика. Да, единствено разумът ми доказваше, че убиецът беше там и че ние го виждахме! Постарах се да донеса днес в съда едно неопровержимо доказателство, което, смея да твърдя, ще задоволи всички.
— Но говорете! Говорете, господине! Кажете ни името на убиеца — настоя председателят.
— Ще го намерите сред тия, които бяха в онова ъгълче в двора — отвърна Рултабий, който сякаш не бързаше особено.
В залата започнаха да губят търпение… „Името! Името!“ — недоволствуваше публиката.
С тон, който заслужаваше един хубав плесник, Рултабий каза:
— Малко провлачвам това показание, гос’ин председателю, защото си имам причини за това!
— Името! Името! — повтаряше тълпата.
— Тишина! — кресна разсилният.
Председателят се намеси:
— Трябва веднага да ни кажете името, господине!… Тези, които се намираха в онова ъгълче в двора, са: пазачът — вече мъртъв. Той ли е убиецът?
— Не, господине.
— Дядо Жак?
— Не, гос’ине!
— Портиерът Берние?
— Не, гос’ине…
— Господин Артър Уйлям Ранс тогава? Оставате само вие и господин Артър Ранс! Вие не сте убиецът, нали?
— Не, гос’ине!
— Тогава вие обвинявате господин Артър Ранс?
— Не, гос’ине!
— Вече нищо не разбирам! Какво да мислим тогава?… Там нямаше друг…
— Имаше, гос’не!… В онова ъгълче нямаше никой, под него — също, но над него имаше някой, надвесен от прозореца си над това ъгълче…
— Фредерик Ларсан! — извика председателят.
— Фредерик Ларсан! — прогърмя гласът на Рултабий.
И като се обърна към публиката, откъдето вече се носеха протести, той извика с неподозирана у него сила:
— Фредерик Ларсан, убиецът!
Всеобщо объркване, смайване, възмущение, неверие, а у някои — възторг от този хлапак, който се осмели на такова обвинение, изпълниха залата. Председателят дори не се опита да я успокои; когато врявата утихна от само себе си под енергичните шъткания на тези, които бързаха да научат нещо повече, всички много ясно чуха как като се отпусна безсилно на мястото си, Робер Дарзак изохка: