Тайната на жълтата стая
- Автор: Льору Гастон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ася Къдрева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайната на жълтата стая». Краткое содержание книги:
Покушението над дъщерята на световноизвестен учен е ключовият момент в този изпълнен с напрежение, тайнствени злокобни сцени, хумор и изненадващи детективски открития роман.
Много и интересни са перипетиите, през които минава главният герой — детективът непрофесионалист, любител, — надарен с изключителен ум, воля и решителност. И единствено той успява с много упорство и находчивост да стигне до разбулването на тайната. Гастон Льору изгражда интригата в романа талантливо, класически, с многопланово представяне на образите и събитията.
Тук Рултабий се обърна към госпожа Матийо, която стоеше на свидетелската банка, и любезно й се поклони.
— Стъпките на госпожата — обясни Рултабий — странно приличат на елегантните стъпки на убиеца.
Госпожа Матийо потрепера и с любопитство загледа младия репортер. Какво си позволяваше той? Какво искаше да каже?
— Госпожата има елегантен крак, дълъг и по-скоро големичък за една жена. Ако съдим по острия връх на обувката, това е кракът на убиеца.
В аудиторията се размърдаха. Рултабий махна с ръка да ги успокои. Наистина човек би казал, че не друг, а той водеше съдебното заседание.
— Бързам да поясня — добави репортерът, — че това не е кой знае какво и че ако един полицай гради някаква система върху външните улики, без да ги обобщи в една концепция, той би вървял право към съдебната грешка; стъпките на господин Робер Дарзак са като на убиеца и въпреки това той не е убиецът!
Ново раздвижване.
Председателят попита госпожа Матийо:
— Така ли беше, госпожо?
— Да, господин председателю — отвърна тя. — Господин Рултабий сякаш е вървял подире ни.
— Значи, госпожо, вие видяхте как убиецът избяга чак до края на дясното крило!
— Да, тъй както видях да отнасят една минута по-късно трупа на пазача.
— И какво стана с убиеца? Вие сте били сама в парадния двор тогава, съвсем естествено е да сте го видели… Той не е знаел, че сте там и тъкмо този е бил моментът да се измъкне…
— Аз нищо не видях, господин председателю — простена госпожа Матийо. — Точно тогаз беше станало много тъмно.
— Значи — реши председателят — остава господин Рултабий да ни обясни как е изчезнал убиецът.
— Естествено! — отговори веднага младият човек така уверено, че самият председател не можа да не се усмихне.
И Рултабий отново взе думата:
— Не беше възможно за убиеца да изчезне нормално от онова ъгълче в двора, в което бе влязъл, без да го видим! Ако не го бяхме видели, то поне щяхме да го докоснем! Нищо и никакво парче земя — един квадрат, обиколен от ровове и от високи решетки. Или убиецът трябваше да тъпче по нас, или ние по него! Заграден с тези ровове, решетки и от самите нас, този квадрат беше здраво затворен — почти като Жълтата стая!
— Тогава кажете ни, след като човекът е влязъл в този квадрат, кажете ни как така вие не сте го намерили!… Ето, вече половин час само за това ви питам!…
Рултабий отново извади солника, който украсяваше джоба на жилетката му, спокойно хвърли поглед към стрелките и рече:
— Господин председателю, можете да ме питате за това още три часа и половина, все едно, на този въпрос мога да ви отговоря едва в шест часа и половина.
Хората пак зашушукаха помежду си, но не бяха вече нито враждебно настроени, нито разочаровани. Започнаха да вярват на Рултабий. Имаха му доверие. И си мислеха, че той от остроумие определи час на председателя, както би си определил среща с някой приятел.
Колкото до председателя, отначало си помисли дали да се сърди, а после и той като другите започна да се забавлява с това хлапе. Рултабий бе грейнал като слънце насреща му и председателят бе стоплен от лъчите му. В края на краищата той така ясно определи ролята на госпожа Матийо в тази афера и така добре бе обяснил всеки неин жест през онази нощ, че и господин дьо Року се виждаше принуден да се отнесе сериозно към него.
— Е, добре, господин Рултабий — каза той, — както желаете! Но повече да не ви виждам тук преди шест и половина!
Рултабий кимна в знак на съгласие и поклащайки голямата си глава, се устреми към стаята на свидетелите.
Търсеше ме с поглед. Не ме видя. Тогава аз се отделих лекичко от тълпата, която ме притискаше, и излязох от заседателната зала почти едновременно с моя чудесен приятел Рултабий. Той ме прие много сърдечно. Беше щастлив и словоохотлив. Стискаше ми ръцете, ликуваше. Рекох му:
— Няма да ви питам, скъпи приятелю, какво сте правили в Америка. И на мен ще отговорите като на председателя, че не можете преди шест и половина…
— Не, драги ми Сенклер, не! Ще ви кажа веднага какво съм търсил в Америка, защото вие сте приятел: отидох да разбера името на другата половина на убиеца!
— А, да, вярно — името на другата половина…
— Отлично. Когато напуснахме за последен път Гландие, аз знаех двете половини на убиеца, но не знаех името на едната от тях. Отидох в Америка да търся името на другата половина…