Тайната на жълтата стая

Още не бяха се съвзели от това смайващо откритие и вече чувах най-нетърпеливите да се провикват: „Дори да приемем, че убиецът е Фредерик Ларсан, това още не обяснява как е излязъл от Жълтата стая!“ Заседанието продължи.

Рултабий беше незабавно извикан за показания и неговият разпит, защото ставаше дума по-скоро за разпит, отколкото за показания, продължи.

Председателят:

— Вие казахте преди малко, господине, че е било невъзможно човек да избяга от онова ъгълче. Приемам, съгласен съм да приема, че бидейки надвесен от прозореца над вас, Фредерик Ларсан също е бил там, но за да бъде на прозореца, той трябва да е излязъл от онова ъгълче. Значи е избягал! И как например?

Рултабий:

— Аз казах, че не е могъл да избяга „нормално“… Значи той се е измъкнал по „ненормален начин“! Защото, и това вече казах, онова ъгълче е почти затворено, докато Жълтата стая беше напълно затворена. Би могъл да се покатери по стената, което при Жълтата стая е невъзможно, да скочи върху терасата и оттам, докато ние сме се пулили над трупа на пазача, да проникне от терасата — в галерията, през прозореца точно над нас. Ларсан е трябвало да направи само крачка, за да се озове в своята стая, да отвори прозореца и да ни се обади оттам. Било е играчка за акробат от ранга на Балмейе. Имам и доказателство, господин председателю! — Тук Рултабий извади от джоба на сакото си малък пакет, от него пък — един клин.

— Вижте, господин председателю, ето ви един клин, който съвпада прекрасно с една дупка, която и сега можете да видите в стената при еркерната тераса. Ларсан, който всичко предвиждаше и който мислеше за всички възможности за бягство около стаята си — нещо напълно необходимо, когато човек добре си играе играта, — бе предварително забил този клин в стената. Единият крак върху издадения от стената камък в ъгъла на замъка, другият — на клина, едната ръка на корниза над вратата на пазача, другата ръка — на терасата, и Фредерик Ларсан се изпарява… да не говорим колко е пъргав и как в онази вечер той съвсем не е бил упоен от приспивателно, както бе пожелал да ни заблуди. Ние вечеряхме с него, господин председателю, и по време на десерта той се престори, че умира за сън, защото му трябваше да го видят упоен, за да не се изненада никой на другия ден, че аз, Жозеф Рултабий, вечеряйки с Ларсан, съм станал жертва на наркотик. От момента, в който и нас ни сполетя същото, съмненията се отклониха в друга посока. Защото аз, господин председателю, аз бях чиста проба приспан от самия Ларсан, и то как!… Ако не бях в това печално състояние, той никога нямаше да се вмъкне в стаята на госпожица Станжерсон онази вечер и нещастието нямаше да ни сполети!…