Войната (Смъртоносната игра на човечеството)

С течение на времето военачалниците си правели какви ли не експерименти с тази основна формула на военния успех, с цел да стане по-гъвкава. Най-добри в тази работа били римляните. През близо двете столетия почти постоянни войни, през които първо подчинили всички останали градове държави на Италия, а после сразили и другата велика сила на онова време — Картаген, те успяват да разработят една доста по-усъвършенствана версия на традиционната фаланга. Трудно подвижната маса на фалангата отстъпва пред по-отворения боен строй на легиона, при който войските се разделят на минифаланги (ма-нипули) от около 150 войника в три редици, като манипулите се подреждат в шахматен ред, в три застъпващи се редици. Този строй им предоставя много по-голяма маневреност, особено на неравен терен. По време на битката при Зама (202 г. пр.н.е.) през Втората пуническа война, когато войските на Картаген се опитват да смажат римските легиони с масирана атака, Сципион Африкански дори успява да премести манипулите от средната си линия встрани — така, че да създаде прави коридори между всичките си три формации, през които воините на Ханибал минават съвсем спокойно, без да причинят вреда на никого.

Оръжията също се променят. В римските легиони дългото копие отстъпва място на две по-къси копия за хвърляне — едното леко и с по-дълъг обхват от другото, които легионерите хвърляли последователно по време на настъплението, плюс къс меч за близък бой, когато се стигнело до физически контакт с врага. Но защо точно къс меч? Защото той принуждавал римския войник да се приближи и да се заеме с убиването на врага по един изключително персонализиран начин — и точно този елемент най-много плашел противника. Тук отново ставаме свидетели на „Западния начин на военни действия“, който е свързан както с психологията на милитаризираните до крайна степен общества, избрали именно него, така и с предполагаемия му психологически ефект върху вражеските войски.