Войната (Смъртоносната игра на човечеството)
- Автор: Дайър Гуин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Войната (Смъртоносната игра на човечеството)». Краткое содержание книги:
Войната има много лица — от схватките между примитивните племена, през тоталния погром на Първата и Втората световна война до конфликтите през последните 30 години и съвременния тероризъм. Пропълзява усещането за неумолима цикличност, за това, че историята се повтаря отново и отново.
Възможно ли е човечеството да преодолее инстинкта си да воюва и ще спечели ли своята война срещу войната?
Брилянтна история на войната, която изследва миналото на човечеството, за да можем да си представим едно по-различно бъдеще!
В бойния ред на всеки войник му се полагат по три стъпки странично разстояние, а разстоянието между редовете е шест стъпки. По този начин 10 000 мъже могат да образуват правоъгълник с размери 457 на 4 метра.
Вегеций, за римската тактика87
Битките са били решаваща част от живота на нашите предци, а те в никакъв случай не са били по-глупави от нас. Щом в продължение на хиляди години не са успели да измислят никакъв по-добър начин за влизане в бой от компактния строй, в който войниците стоят рамо до рамо, то сигурно причината за това е много сериозна и напълно оправдана. Военните са пословично консервативни по отношение на експериментирането с нови оръжия и тактики — и често с пълно основание, защото, ако нововъведението се окаже не чак толкова добро, колкото е било рекламирано, то тогава ще загинат много хора. Ала по неизброимите бойни полета на миналото е имало достатъчно отчаяни мъже, които са нямали абсолютно нищо за губене, така че рано или късно всичко било изпробвано. И чак до въвеждането на огнестрелните оръжия нищо друго не се е оказало по-добро от организацията и тактиката, която се е превърнала в стандартна практика още преди времето на Александър Велики.
В свят, който не може да се похвали със сила, по-голяма от тази на оръжията, формирование от въоръжени мъже, атакуващи вражеската територия, е можело на практика да направи всичко, което си поиска — да граби и да убива, да унищожава посевите, да изгаря къщите — освен, разбира се, ако противникът не изправи срещу него подобно формирование от въоръжени мъже. Защитниците обикновено не седели примирено зад стените (защото знаели, че накрая ги очаква гладна смърт), а излизали да се бият, ако били наясно, че имат макар и най-нищожния шанс за успех. Войната почти винаги изисквала истинска битка, а към средата на първото хилядолетие пр.н.е. битката като че ли отново имала нужда от старите фаланги. Дисциплинираните и добре обучени в близък бой пехотни формации от този вид били отдавна излезли от мода — още с възхода на мултинационалните империи, на чиито платени войски липсвали сцеплението и отдадеността, необходими за бой във фаланга. (Освен това фалангите не били от особена полза в боя срещу номадските нашественици.) Но с постепенното изместване на центровете на богатство и власт на запад от Плодородния полумесец по посока Гърция и Рим, за първи път от възхода на шумерските градове държави насам се забелязва рязко нарастване на броя на наличните мъже, заредени с граждански патриотизъм и висока мотивация. А срещу войските на друга цивилизована държава, която няма нищо против да се бие, фалангата си остава най-ефективният начин за разгръщане на пехотата на бойното поле.
През почти цялата човешка история битката е била събитие, точно толкова стилизирано и ограничено в движенията си, колкото и класическият балет. При това почти по същите причини — вродените способности и ограничения на човешкото тяло. Когато две големи групи мъже се изправят една срещу друга в бой, използвайки ръчни или метателни оръжия, които могат да бъдат хвърлени на не повече от няколко десетки метра напред, възможностите са крайно ограничени. А това е особено актуално с оглед на факта, че най-важният приоритет и за двете страни във военния конфликт са дисциплината и организацията на войските. Няколкостотин въоръжени мъже, действащи в пълна хармония, движещи се в една и съща посока и с една и съща цел, винаги ще представляват по-голяма сила от тълпа, десет пъти по-многобройна от тях. По време на битката при Мантинея през 418 г. пр.н.е. „спартанците напреднаха бавно и под такта на музиката на флейтистите в техните редици. Този обичай няма нищо общо с религията. Целта му е да им помага да вървят в крачка и да напредват неотклонно, без да развалят строя си — точно както правят големите армии, когато се канят да влязат в бой“.88 Основните форми на военната строева подготовка са сред най-неотменимите и всепроникващи елементи на човешката цивилизация — още египетските армии от Дванадесетата династия (1900 г. пр.н.е.) са се равнявали „наляво“, както и всеки военен строй до наши дни.
Модерните армии говорят за спечелване или загуба на територии и за тях този факт има значение, ала за повечето от армиите на древността територията е била просто сцена, върху която воините са се движели. Важен бил самият строй, а теренът имал значение само тогава, когато включвал преодоляване на препятствия, защото те нарушавали прецизно подредените и синхронизирани редици на хилядите добре обучени войници. Всеки пробив в линиите допринасял за загубата на мощта на строя, защото армиите са можели да се бият само по фронта — всяко вражеско нападение по фланговете или в тила водело до пълното им унищожение. Другата последица от неравния терен била скупчването на мъжете в строя, което ги правело напълно негодни да развъртят оръжията си поради липсата на достатъчно място. Точно поради тази причина голяма част от безкрайната строева подготовка се посвещавала на обучението на войниците да се движат така, че да спазват това жизненоважно пространство от три стъпки, каквото и да им струва. Но ако са действително добре обучени, тези войници се превръщали в страховита бойна машина.
87
Graham Webster, The Roman Imperial Army (London: Adam Charles Black, 1969), 221.
88
Thucydides, History of the Peloponnesian Wars (London: Penguin, 1954).