Войната (Смъртоносната игра на човечеството)
- Автор: Дайър Гуин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Войната (Смъртоносната игра на човечеството)». Краткое содержание книги:
Войната има много лица — от схватките между примитивните племена, през тоталния погром на Първата и Втората световна война до конфликтите през последните 30 години и съвременния тероризъм. Пропълзява усещането за неумолима цикличност, за това, че историята се повтаря отново и отново.
Възможно ли е човечеството да преодолее инстинкта си да воюва и ще спечели ли своята война срещу войната?
Брилянтна история на войната, която изследва миналото на човечеството, за да можем да си представим едно по-различно бъдеще!
Гръцката фаланга от V в. пр.н.е. се състояла от хиляди тежко въоръжени пехотинци, подредени в добре изчислени редици, почти изцяло защитени отпред от огромните щитове и бронзовите наколенници, с насочени напред блестящи остриета на копията. За подреждането на подобна грамадна формация на бойното поле, обърната срещу врага, се изисквало много време и усилия. (Би било много по-добре, естествено, да нападнат по фланговете или в тила, но трудностите, свързани със сложното придвижване на тези огромни маси мъже означавали, че подобно нещо никога не можело да се случи.) Влизането в бой било напълно невъзможно, ако командирът на противниковата фаланга нямал желание да сътрудничи, но и двете страни обикновено искали бърз и решителен изход. Тежката пехота се състояла от заможни граждани, които сами купували оръжията и доспехите си, а 80% от тях представлявали селяни, чиито посеви със сигурност са щели да бъдат изгорени, ако армията им си позволи да отстъпи, а в случай на ненужно протакане на бойните действия реколтата им щяла да остане неприбрана. Затова всички държали на скоростния изход от битката и обикновено го получавали. Ала заповедта за влизане в бой, която накрая командирът трябвало да даде на своята фаланга, е била като че ли последното смислено решение, до което имал възможност да прибегне.
Преди да се стигне до подобна заповед, трябвало да бъдат взети много тактически решения: дали да придадат на фалангата достатъчна плътност, за да постигнат бърз пробив (по време на битката при Левктра през 371 г. пр.н.е. тиванците използват формация от петдесет човека плътност по левия си фланг), или да я направят по-плитка, но по-дълга, за да се проточи покрай фланговете на противниковата фаланга и да я превземе? Но вторият тактически ход по принцип се считал за неуместен, защото, когато фалангите тръгнели напред, те обикновено се отклонявали надясно — щитовете били в лявата ръка, затова всеки войник се опитвал да се предпази, като вмъквал откритата част от тялото си зад щита на човека вдясно. И въпреки стотиците часове, изкарани на учебния плац, до момента на сблъсъка двата противникови фронта обикновено се припокривали отдясно. А веднъж срещнали се, на командирите не им оставало абсолютно нищо друго, което биха могли да направят.
В началото започвали да се бият мъжете в първата редица, който паднел, бил веднага заместван от следващия зад него във втората, и така нататък, докато накрая някоя от двете страни не прецени, че започва да надвива другата. На този етап всички редици обединявали усилията си, за да могат с един мощен пробив да разкъсат решително линиите на противника — ако успеели, значи победата била тяхна. Вражеската формация се разпръсквала, войниците побягвали, и оттам нататък следвала касапницата. Ако победителите били в настроение да се възползват докрай от предимствата си, то победените загубвали най-малко половината, ако не и повече от първоначалния си състав. Но в обичайния случай преследването не продължавало дълго (тежко въоръжените пешаци не били много добри като бегачи на дълги разстояния) и загубите от страна на победените обикновено възлизали на не повече от 15% от наличния състав.
Атинските войски отслабиха значително центъра си, като се опитаха да разширят строя си толкова, че да обхванат целия фронт на персийците — двете крила бяха силни, ала линията в центъра имаше дълбочина само няколко редици… Беше дадена заповед за атака и атиняните се втурнаха в бяг срещу врага, който се намираше на повече от километър пред тях… Доколкото ми е известно, гърците са първите, които започват да нападат бежешком… Чужденците разкъсаха гръцката линия в центъра, но иначе двете крила на атиняните взеха превес… После насочиха вниманието си към персийците, които бяха пробили фронта им в центъра. Тук отново излязоха победители, като подгониха вклинилия се в редовете им враг, и го гониха чак до морето, където мъжете започнаха да превземат и палят персийските кораби… На Синегир (брата на драматурга Есхил) му отрязаха ръката с брадва, докато се беше хванал за кърмата на един кораб, така че се прости с живота си… По този начин атиняните успяха да овладеят седем кораба, но останалите избягаха.