Роби на позора

— Ще го вземем ли?

— Не. Този труп трябва да бъде прибран от полицията, а аз ще се постарая така да уредя нещата, че Леда да бъде спипана на местопрестъплението.

— Как смятате да подхванете работата?

— Ще я наведа на мисълта, че трябва да махне детето оттук, за да лиши исполинката от доказателства.

— Идеята е отлична. Надявам се да се хване на въдицата.

— Убеден съм в това.

— Какво ще правим по-нататък?

Докато прибираше детския труп отново на мястото му, князът отговори:

— Когато сте подслушвали Леда в хотел „Кронпринц“, не стана ли, казахте, дума за някакъв червен шнур от завеса?

— Да. Майката каза на дъщерята, че било голяма недомислица да си послужи за удушаването с парче откъснат от завесата шнур.

— Чудесно! Аз имам нишка в ръката и ще я проследя, докъдето е възможно. Така, тук приключихме. Сега към първата пиаца за файтони.

— Накъде ще пътуваме?

— До Околийския съд.

Холм не попита какво възнамерява да прави там князът. Беше убеден, че ще постъпи правилно. Когато стигнаха до Околийския съд, князът нареди да предадат за идването му на директора и беше веднага пропуснат. Служителят го прие с изискана учтивост и се осведоми за причината на тази почетна за него визита. Князът предпочете да извади своята вече толкова често споменавана карта. Представи му я и каза:

— Ако обичате, моля, първо да обърнете внимание на тази легитимация, хер съдебен съветник.

Заговореният кимна усмихнато и отвърна:

— Зная вече. Екселенц хер министърът прояви добрината да уведоми висшите служители за съществуването на това изключително рядко пълномощие.

— В такъв случай се надявам, че молбата, която възнамерявам да изложа, няма да срещне препятствие по пътя си.

— С удоволствие се поставям на ваше разположение.

— От колко време сте на служба, хер съдебен съветник?

— На настоящия пост вече повече от пет години.

— Тогава може би си спомняте случая „Лаура Вернер“!

— Лаура Вернер? — повтори служителят замислено.

— Детеубийство.

— А, да, сетих се. Момичето не направи самопризнание. Беше осъдена въз основа на доказателства по улики на осем години затвор.

— И въпреки това тя е невинна.

— Какво говорите! — извика съдебният съветник, променяйки цвета си.

— Аз го твърдя!

— Хвърляте ме в крайно изумление. Аз самият председателствах разглеждането на делото.

— Независимо от това аз си оставам на твърдението.

— Съдията също може да сгреши. Колкото и мъчително да ми бъде да разбера, че под мое председателстване е била извършена една толкова печална грешка, то, от друга страна, ще се радвам да мога да я поправя.

— Тя не може да бъде поправена. Четири години затвор вече са минали. Какъв еквивалент може да замени това време, позора, тревогите, срама? За да говорим само за едно материално удовлетворение, ние, за съжаление, вече не разполагаме със саксонското обезщетение.21