Роби на позора
- Автор: Май Карл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Спасов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Роби на позора». Краткое содержание книги:
Майката тръгна и скоро се върна.
— Тя живее там — съобщи. — На първия етаж!
— Добре! Сега към плевника!
Минаха по няколко улици, докато стигнаха едно от гробищата на столицата. Следвайки зида, оставиха града зад себе си и се озоваха на едно място, където се издигаха няколко плевника.
— Помниш ли още кой беше? — попита майката.
— Да, вторият там. Ела!
Заобиколиха първия плевник, като се огледаха внимателно за чуждо присъствие. Убедиха се, че наблизо няма никой, и сега исполинката приклекна при задната страна на плевника.
На равнището на земята майсторът строител беше оставил в зида отдушници. Те минаваха от едната до другата страна и имаха за цел да осигуряват свободна циркулация на въздуха и да предотвратяват развитието на домашната дървоядна гъба.
Проходите имаха квадратно сечение със страна около десет цола и в краищата почти напълно се бяха запушили.
Исполинката беше клекнала при едно от тях. Сега започна да разчиства с ръце отломките. Майка й предупреди:
— Внимавай! Не пилей много наоколо, иначе някой може да се усети, че тук е вършено нещо.
— Не се безпокой. Ще бъда достатъчно предпазлива.
Когато отверстието стана достатъчно голямо, тя мушна ръка.
— Е, там ли е още? — попита майката, която едва бе в състояние да владее любопитството си.
— Да. Или… хм-м… или е само камък.
— Това ще бъде тъпо, много тъпо!
— Твърдо е, наистина твърдо като камък.
— Измъкни го!
Исполинката извади предмета и не съумя да потисне един полугласен възклик.
— Всички дяволи! Майко, погледни!
— Детето, наистина детето! — констатира тази.
— Но толкова добре запазено!
— Не е изтляло.
— Изглежда точно така, сякаш току-що е починало, но е твърдо като скала и желязо.
— Вкаменило се е. Нали понякога се случва трупове да се превръщат в камък.
— Да. Зависи от почвата. Е, сега знаем къде сме!
— Леда не може да отрече. Пъхни го пак вътре и затвори дупката!
А когато дъщерята изпълни разпореждането, майката продължи:
— Но все пак е възможно да ни посочи вратата.
— Няма да посмее!
— Какво можем да направим срещу това?
— Да съобщим на властите.
— Тогава самите ние ще я оплескаме. Ние сме съучастници. Следвало е да направим донесение.
— Глупости! Да не си мислиш, че лично ще отида в полицията?
— Имаш предвид писмо, но неподписано?
— Да.
— Това нищо няма да помогне. Срещу Леда така пак нищо не биха могли да докажат. За да има пълна убеденост, е безусловно необходимо нашето свидетелство.
— Помислих вече за това! Впрочем аз никак не се съмнявам, че ще съумея да сплаша Леда така, че да се бръкне дълбоко в джоба. Така, аз съм готова. Да вървим!
— Сега накъде?
— Най-напред трябва да се огледаме за някоя странноприемница, където да останем за днес.
Князът и Макс ги бяха следвали до гробището.
То беше отворено и князът се запъти право към входа.
— Вътре ли? — попита Холм учудено.
— Да.
— Но защо?
— За да останем незабелязани.
— Ще ги изгубим от поглед.
— Едва ли. Според вашия разказ Леда е тръгнала онази нощ оттук право към плевника. Следователно може да се предположи, че той не се намира много далеч. Вървете спокойно!
Прекосиха цялото гробище до срещуположния зид. Когато стигнаха там, князът посочи назад и каза:
— Ето, вижте! Ей къде вървят двете и там има също няколко плевника.
— Да, наистина! Но кой ли е от тях?
— Ще разберем.
— Но ако не видим? Ето, двете изчезнаха сега зад първия плевник.
— Ние в никой случай не бихме могли да приближим толкова, че внимателно да ги наблюдаваме. Трябва да бъдем предпазливи. Но нали има натрупан сняг, следователно много лесно ще открием следите на тези мили дами.
Скрити зад едно голямо боже дръвце, така че отвън по никакъв начин не можеха да бъдат забелязани, зачакаха, докато майка и дъщеря отново се появиха.
— Ще ги пропуснем ли да минат? — попита Холм.
— Това се подразбира. Те са решили да не пътуват за Роленбург. Ще останат тук, за да измъкнат пари от Леда. Предполагам, че най-напред ще си потърсят квартира.
— Това действително може да се очаква.
— Дали някоя частна квартира, или стая в странноприемница, ние при всички случаи трябва да го знаем. Хайде, те отминаха.
Последваха отново жените, докато те изчезнаха в една странноприемница от трета или четвърта категория. Макс Холм попита:
— Ние също ли ще влезем?
— Двамата не. Вие почакайте, аз ще се осведомя.
Когато влезе в окадения общ салон, търсените вече бяха седнали на една маса. Той зае място в един тъмен ъгъл и поиска да му донесат чаша бира. Исполинката беше поръчала кафе. Когато съдържателят го сервира, тя попита: