Роби на позора
- Автор: Май Карл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Спасов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Роби на позора». Краткое содержание книги:
Тя постави подписа си. После директорът се обърна към бащата:
— Но тази разписка не е юридически валидна. Онова, което подпише една жена, мъжът трябва да потвърди. В случая това е неомъжено момиче, така че бащата трябва да извърши потвърждаването. Ако искате да имате парите, трябва да се подпишете и вие.
— С най-голямо удоволствие — отзова се Вернер.
— Поставете тогава подписа си под този на дъщеря ви, но напишете преди това думите: „С мое бащино съгласие и отговорност.“
Вернер гледаше лежащите под квитанцията пари. Емили трябваше да я е прочела. Той изобщо не помисли да го направи. Потопи перото в мастилото, написа посочените думи и сложи отдолу подписа си.
Цирковият ездач следеше с напрежение движенията му. Сега си пое дълбоко дъх и каза:
— Така, сделката е сключена. Аз имам квитанцията, а вие прибирате парите. Надявам се, че ще бъдем доволни едни от други! Аз възнамерявам да отпътувам за Роленбург с влака в пет. Ще можете ли да се приготвите дотогава?
— Разбира се — отвърна Емили.
— В такъв случай ще ви чакам на гарата. А сега да тръгвам, че имам да се погрижа за още някои дребни неща. Довиждане!
Глава 9
Търсене на следи
Когато се раздели на връщане от „Белвю“ с княз Дьо Бьофур, Макс Холм предпочете още да не се прибира вкъщи. Споменът за идването на американката и сега още изтласкваше кръвта в страните му.
Не си постави някаква определена цел, а се зашля напосоки по заснежените улици и така стигна до Шлостайх.
Искаше да позяпа веселото пързаляне на кънкьорите, без да се подлага на студа на зимния ден, и така влезе в един ресторант.
Той разполагаше с ред сепарета, всички добре отоплени. Настани се и поръча на келнера да му донесе чаша пунш.
Когато му бе сервирано, се облегна назад и зарея поглед към далечината.
След известно време от другата страна на съседното сепаре се чуха стъпки.
— Прелестни сепарета — каза един женски глас.
— И отлично затоплени — отбеляза втори.
— Тук ли ще останем?
— Да, да седнем. Точно оттук изгледът е прекрасен. Дали няма някой в съседство?
Едната жена дойде до портиерата. Той я чу да казва:
— Никой. Празно е.
— Чудесно! От време на време човек все пак казва нещо, което не е за всяко ухо. Я ми подай онзи вестник.
Онази, която беше надникнала в неговото сепаре, го направи формално. Не бе влязла напълно и не го беше видяла в неговия ъгъл. Той се запита дали да не обърне по някакъв начин вниманието върху себе си, но преди да е решил нещо, келнерът се яви и двете дами поръчаха чай. Получиха го, без при това да се отдаде случай да разберат, че съседното помещение не е празно. После „услужливият дух“ се отдалечи.
Макс Холм чуваше подрънкването на чаени лъжички, тихо посръбване и шумолене на хартия, от което реши, че дамите са заети с вестника.
Вече си отправяше упреци, че поведението му не е пристойно. Неговата добросъвестност го подтикваше с някакъв знак да даде да се разбере присъствието му. Пое си дъх да се обади с прокашляне. Но това прокашляне се изгуби във вика, който в същия миг отекна в съседното сепаре.
— Гръм и мълния!
Изразът беше доста крепък за женска уста. Двете дами явно не бяха изискани.
— Какво има? — попита другата.
— Видя ли я, майко?
— Коя?
— Жената там вдясно, недалеч от бараката за даване на кънки под наем!
— Коя по-точно? Там са застанали няколко.
— Онази с голямата кафява амазонска шапка. До нея има и една друга.
— Да, виждам ги. Току-що са дошли. И каква е работата с тях?
— Как? Задаваш ми този въпрос?
— Естествено! Та видът ти е кажи-речи уплашен!
— Нима не ги позна?
— Не.
— Тогава, Бог знае, ти изобщо нямаш очи на главата си.
— Те стоят с гръб към нас. Няма как да им видя лицата.
— Почакай тогава, докато някоя от тях се обърне!
Холм погледна през прозореца. Той разпозна… Леда. Сега и през ум не му минаваше да издаде присъствието си.
— Ще изчакам — каза онази, наречена от другата „майка“. И коя е всъщност тази, от чийто вид така се възбуди?
— Да, аз почти се уплаших, но радостно. Представи си, това е Едита фон Вартенслебен!
— Какво говориш!
— Да, веднага я познах.
— Не се ли заблуждаваш?
— Не, заблудата тук е невъзможна. Такива лица добре се запомнят.
— Хм! Ето, че се обръща!
— Е, сега позна ли я?
— Да. Ей Богу, тя е!
— Нали? Трябва веднага да излезем.
— Защо?
— Трябва да видим къде живее. Ако останем да седим тук, може да ни се изплъзне.
— Почакай малко! Мисля, че иска да вземе кънки. Да, виж!
— Вярно! Иска да се попързаля.
— Значи имаме още време. Може да мине цял час, преди да се откаже. Само че ние трябва да заминем с влака в пет.