Роби на позора

— Невъзможно. Аз съм ги залепила зад хастара на портмонето си.

— Точно сега имаме такава неотложна нужда от парите. Тоя директор Баумгартен в последно време нещо взе да стиска кесията.

— Неблагодарен тип! Ама така си е! Спрямо него аз бях самата любезност. Той обеща да се ожени за мен. Тогава се домъкна оная проклета Таума и съвсем го омая. За щастие, аз докарах нещата дотам, че тя му офейка, но той стана студен и май такъв ще си остане. Ако получа хилядата гулдена, ще го изоставя и ще заживея като частно лице.

— Това ще бъде дивотия!

— Защо?

— Готовата пара лесно ще свърши.

— Глупости! Напротив, парите ще потекат от всички посоки!

— Охо!

— Не вярваш ли?

— Не.

— Съжалявам те. Я ме погледни!

— Е, какво да ти гледам?

— Тия крака, тия ръце!

Холм чу, че при тези думи потупа споменатите части.

— Е, и какво?

— Тия гърди! И не съм грозна!

— По-нататък какво?

— Аз съм хапка, за която всеки с удоволствие ще плати своите десет или двайсет гулдена!

— А, такава ли била работата! По този начин искаш да живееш като частно лице!

— Че по какъв друг?

— Хм! Мен това ме устройва!

Сега келнерът тръгна по реда на сепаретата, за да разбере дали някой не желае нещо. Когато влезе в съседното, исполинката попита:

— Келнер, от колко време сте в столицата?

— Откак се помня.

— Аха! Значи тук сте роден?

— Да.

— В такъв случай сигурно сте добре запознат с града?

— Така мисля.

— Случайно да познавате дамата, която се пързаля там отсреща! Внимавайте! Сега идва. Онази, с амазонската шапка!

— Да, случайно я познавам.

— Коя е?

— Нямаше да знам, но вчера тя беше тук и самата ми каза коя е. Аз именно я обслужих. Това е Леда.

— Леда? Не я познавам.

— Не? Прочутата балерина, която утре вечер ще се появи в „Кралицата на нощта“?

— Това нищо не ми говори.

— Значи сте много отдалечена от областта на изкуството.

— Възможно! — засмя се тя, понеже самата се числеше към артистките. — А да знаете къде живее?

— Не. Не стана въпрос за това.

— Добре, благодаря! Искам да платя.

Когато го направи и келнерът се беше отдалечил, майка й попита:

— Ти плати? Да тръгваме ли искаш?

— Трябва да имаме готовност, за да не ни се измъкне.

— Може би всичко ще бъде напразно.

— Невъзможно.

— О, ако се направи, че нищо не знае!

— Охо! Та нали имаме доказателства!

— Имаш предвид детския труп?

— Да.

— Но може да й е хрумнала добрата идея да го махне оттам. Тогава нищо няма да можем да докажем срещу нея.

— Аз не мисля, че ще й е хрумнала тази идея. Това наистина ще бъде много тъпо!

— Най-добре да се убедим дали детето все още си е пъхнато под плевника.

— Добре де! Ще тръгнем след нея. Като разберем къде живее, ще отидем и до плевника.

— Значи наистина не мислиш днес да пътуваме за Роленбург?

— Ще останем тук.

— Най-добре ще бъде май да излезем. Колко лесно би могла да напусне пързалката от другата страна. Тогава ще изчезне, преди още да сме се измъкнали от вратата.