Любимият непознат

Тя седна на малкото си писалище и се опита отново да напише писмо, с което да обясни на Аштън защо е трябвало да постъпи така. Но въпреки усилията не й хрумваха логични и убедителни доводи, а думите не искаха да се леят изпод перото й.

Лианор поклати недоволно глава, облегна се назад, опитвайки се да се съсредоточи. Мислите й се гонеха като деца насам-натам, но избягваха пътя, по който искаше да ги насочи. Тя завъртя разсеяно писалката между палеца и показалеца си и се загледа в играта на светлините и сенките по сребристобялото перо. От дълбочината на паметта й се появи едно лице със силни и привлекателни устни, които се разделяха, за да срещнат нейните…

„Аштън!“ Тя само прошепна името, но фантазията й извика луди, смели видения. Имаше чувството, че усеща как ръката му се промъква под роклята й, обхваща гърдата и нежно гали върха й с палец. В нея топло се надигна възбудата. От устните й се отрони безсилен стон. Лианор захвърли писалката на масата и се изправи. Започна да се разхожда нервно из стаята. Бузите й бяха зачервени и сърцето й биеше силно. Ето че не успя да се овладее и разумът й отлетя. Започна да се пита дали отвъд вратата към паметта й не стои своенравната Лиарин и не чака възможността да влезе и да поиска тялото й, душата й.

Високото огледало в ъгъла отразяваше образа й и тя се спря, за да се огледа, преди да продължи неспокойната си разходка. Съзнаваше, че докато копнее така отчаяно по Аштън, не би се примирила да бъде жена на Малкълм. Беше разбрала, че мнимият й мъж няма намерение да отиде другаде на квартира. Стаята му беше близо до нейната и Лианор всяка вечер слагаше резетата на всички врати и прозорци. Горещината и задухът в стаята й ставаха почти непоносими, но тя не смееше да проветрява, за да осигури спокойствието си.

Следеше с недоверие всяка негова крачка, защото той идваше и си отиваше тайно като безплътен дух. Когато поискаше, прекосяваше помещенията, без тя да усети присъствието му. Понякога установяваше, че я наблюдава внимателно и разбираше как се чувства мишката пред някоя гладна котка.

Очите му можеха за част от секундата да я разсъблекат гола, ленивият му, самоуверен поглед подсказваше и други способности, за които й беше неудобно дори да си помисли. Явно му харесваше да демонстрира своята мъжественост, за да я примами по най-краткия път в леглото. Панталоните му бяха скроени по-широко от тези на Аштън, но бяха силно опънати по мускулестите му хълбоци и по бедрата и си личеше, че не носи нищо отдолу. Един явно преднамерено търсен ефект, който засилваше предпазливостта й. Сега тя всяка вечер барикадираше допълнително вратата си със столове, в случай че му хрумнеше да опита с физическа сила. Тя знаеше, че все някога ще трябва да се подчини на съдбата си и на този паун, но в момента предпочиташе да го държи на разстояние, поне докато успееше да прогони Аштън от сърцето си.

Постепенно започна да усеща, че у всеки от двамата има нещо, което напомняше за другия, но все още не беше открила какво е то: външният вид, поведението или характерът. Аштън беше чувствен и с гореща кръв, но мъжката му сила действаше по-изтънчено от тази на Малкълм. Може би и възрастта му беше причина за неговата вежливост, но дори само с беглата си усмивка и с погледа на прекрасните си очи той излъчваше огромна мъжка привлекателност и същевременно оплиташе сърцето й с момчешкия си чар. Аристократичните черти на лицето и маниерите на принц го издигаха далеч над другия.